Една отделна реалност (Следващи разговори с дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мира Антонова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Една отделна реалност (Следващи разговори с дон Хуан)». Краткое содержание книги:
Дон Хуан сигурно беше завъртял главата ми. Изведнъж вече гледах едно разорано поле.
— Сега гледай напред — чух да казва дон Хуан.
Може би на сто фута пред мен имаше голям, дълъг хълм. Целият му склон беше разоран. Успоредни бразди прорязваха хълма от подножието до самия му връх. Забелязах, че в разораното поле имаше изобилие от малки камъчета, имаше и три големи камъка, които нарушаваха линейността на браздите. Точно пред мен имаше няколко храста, които ми пречеха да разгледам подробно едно дефиле или каньон в подножието на хълма. От моето място каньонът изглеждаше като дълбок разрез със зелена растителност, силно открояваща се от голия хълм. Зеленината изглежда идваше от дърветата, които растяха на дъното на каньона. Усетих лек вятър върху очите си. Имах чувство за покой и дълбока тишина. Нямаше дори звук на птица или насекомо.
Дон Хуан отново ми заговори. Трябваше ми малко време, за да го разбера какво казва.
— Виждаш ли човек на това поле? — не преставаше да ме пита той.
Исках да му кажа, че в това поле няма човек, но не можах да произнеса думите. Дон Хуан хвана главата ми отзад — можех да видя пръстите му върху веждите и бузите си — и ме накара да огледам цялата панорама на полето, движейки бавно главата ми отдясно наляво и обратно.
— Гледай всяка подробност. Животът ти може да зависи от нея — чувах го да повтаря и повтаря.
Накара ме четири пъти да огледам сто и осемдесет градусовия видим хоризонт пред мен. По едно време, когато беше завъртял главата ми докрай наляво, помислих, че съм доловил нещо, което се движи в полето. За миг зърнах движение с крайчеца на дясното си око. Той започна да връща главата ми надясно и аз можах да фокусирам погледа си върху разораното поле. Видях човек, който ходи покрай браздите. Беше обикновен човек, облечен като мексикански селянин. Носете сандали, светлосиви панталони, бежова риза с дълъг ръкав и сламена шапка. Носеше и светлокафява чанта, преметната през дясното му рамо.
Дон Хуан сигурно забеляза, че видях човека. Няколко пъти ме попита дали той ме гледа или идва към мен. Исках да му кажа, че човекът се отдалечава и че е с гръб към мен, но можах да кажа само „не“. Дон Хуан каза, че ако човекът се обърне и се приближи към мен, ще трябва да извикам, а той ще завърти главата ми, за да ме предпази.
Нямах усещане за страх, предчувствие или обърканост. Хладнокръвно наблюдавах сцената. Мъжът спря насред полето. Сложи десния си крак на един голям кръгъл камък, сякаш си завързваше сандала. После се изправи, издърпа от чантата си една струна и я уви около лявата си ръка. Обърна се с лице към хълма, но с гръб към мен и започна да разглежда района пред себе си. Реших, че го разглежда от начина, по който движеше главата си — той бавно я завърташе надясно. Видях го в профил и тогава той започна да обръща цялото си тяло към мен, докато накрая вече ме гледаше. Главата му наистина трепна, или се мръдна по такъв начин, щото разбрах без никакво съмнение, че ме е видял. Той протегна лявата си ръка напред, сочейки земята, и като я държеше в това положение, тръгна към мен.
— Той идва! — извиках аз без никакво затруднение.
Дон Хуан сигурно завъртя главата ми, защото в следващия миг вече гледах чапарала. Каза ми да не зяпам, а да гледам „леко“ и повърхностно нещата. Каза, че ще застане на малко разстояние пред мен, а след това ще се приближи и че трябва да го гледам, докато видя неговия блясък.
Видях как дон Хуан отиде на около двадесет ярда от мен. Движеше се с такава невероятна скорост и подвижност, че беше малко трудно да повярвам, че това е дон Хуан. Той се обърна, погледна ме и ми нареди да го гледам.
Лицето му блестеше. Изглеждаше като петно от светлина. Тя сякаш се разливаше върху гърдите му и стигаше почти до кръста. Сякаш гледах светлина през полузатворени клепачи. Блясъкът изглежда пулсираше. Той сигурно беше тръгнал към мен, защото светлината стана по-силна и по-забележима.
Каза ми нещо. Помъчих се да го разбера и загубих от поглед блясъка. После видях дон Хуан такъв, какъвто го виждах всеки ден. Беше на два фута разстояние. Седна с лице към мен.