Една отделна реалност (Следващи разговори с дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мира Антонова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Една отделна реалност (Следващи разговори с дон Хуан)». Краткое содержание книги:
Когато насочих вниманието си към лицето му, започнах да долавям смътен блясък. После сякаш лицето му беше пресечено от тънки светлинни лъчи. То изглеждаше така, като че ли някой го осветява с мънички огледала. Когато светлината стана по-силна, лицето загуби своите очертания и отново стана аморфен блестящ обект. Още веднъж долових ефекта на пулсиращи светлинни експлозии, които се излъчваха от зоната, където трябваше да бъде лявото му око. Не съсредоточих вниманието си върху това, а нарочно се взрях в съседната зона, за която предполагах, че е дясното му око. Веднага улових гледката на едно ясно, прозрачно езеро от светлина. Това беше течна светлина.
Забелязах, че възприятието е нещо повече от наблюдение. То беше чувство. Езерото от тъмна, течна светлина имаше изключителна дълбочина. То беше „приветливо“ и „добро“. Светлината, която извираше от него, не експлодираше, а бавно се въртеше навътре, възпроизвеждайки изящни отражения. Блясъкът ме докосваше и милваше по един великолепен начин и това ми носеше усещане за изящност.
Видях симетричен обръч от брилянтни щрихи, който ритмично се разрастваше върху вертикалната равнина на блестящата зона. Обръчът се разрасна почти до границите на блестящата повърхност, а след това се сви до една точка светлина в средата на брилянтното езеро. Няколко пъти видях как обръчът пулсираше. После съзнателно се отдръпнах назад, без да губя своя поглед върху нещата, и можах да видя и двете очи. Различих ритъма на два вида светлинни експлозии. Лявото око излъчваше щрихи светлина, които наистина излизаха косо от вертикалната равнина, докато дясното излъчваше щрихи, които се разпръскваха само в нея. Ритъмът на двете очи се променяше — светлината на лявото око експлодираше навън, докато светлинните лъчи, които разпръскваше дясното, се свиваха и завъртаха навътре. После светлината на дясното око се разрасна, докато покри цялата блестяща повърхност, а експлодиращата светлина на лявото око избледня.
Дон Хуан явно още веднъж ме беше завъртял, защото отново гледах разораното поле. Чух го да ми казва да гледам мъжа.
Мъжът стоеше край камъка и ме гледаше. На можех да различа неговите черти. Шапката му покриваше почти цялото лице. След миг той мушна чантата под дясната си мишница и тръгна надясно. Отиде почти до края на разораната зона, смени посоката и направи няколко крачки към дерето. После загубих контрол върху способността да фокусирам погледа си и той изчезна заедно с целия пейзаж. Върху него се насложи образът на пустинните шубраци.
Не си спомням нито как съм отишъл в къщата на дон Хуан, нито как той ме е „върнал обратно“. Когато се събудих, лежах на сламеника си в стаята на дон Хуан. Той дойде до мен и ми помогна да се изправя. Бях замаян, стомахът ми беше разстроен. Много бързо и експедитивно дон Хуан ме завлече в шубраците край къщата. Повърнах, а той се засмя.
След това се почувствах по-добре. Погледнах часовника си — беше 11 часа вечерта. Отново легнах да спя и чак към един часа следобед на другия ден реших, че вече съм на себе си.
Дон Хуан постоянно ме питаше как се чувствам. Струваше ми се, че съм разсеян. Не можех да се концентрирам истински. Походих малко около къщата под строгия надзор на дон Хуан. Той ме следваше навсякъде. Реших, че няма какво да правя и пак си легнах. Събудих се късно следобед и вече се чувствах много по-добре. Около себе си видях много смачкани листа. Всъщност, когато се събудих, бях легнал по корем върху цяла купчина от тях. Ароматът им беше много силен. Спомням си, че го усетих, още преди да се събудя напълно.
Отидох зад къщата и намерих дон Хуан, седнал до канала. Когато видя, че се приближавам, той започна да прави неистови жестове да спра и да се върна в къщата.
— Бягай вътре! — изкрещя той.
Изтичах обратно в къщата, а след малко и той дойде при мен.
— Никога не идвай след мен — каза той. — Ако искаш да ме видиш, чакай ме тук.
Извиних му се. Той ми каза да не се хабя в глупави извинения, които нямат силата да заличават моите действия. Каза, че му е било изключително трудно да ме върне обратно и че ходатайствал за мен пред водата.
— Ще трябва да използваме случая и да те изкъпем във водата — каза той.
Уверих го, че се чувствам отлично. Той дълго се взира в очите ми.
— Ела с мен — каза той. — Ще те потопя във водата.
— Добре съм — казах аз. — Виж, водя си записки. Със завидна сила той ме издърпа от сламеника.
— Недей да се глезиш! — каза той. — За нула време пак ще заспиш. Може би този път няма да мога да те събудя.
Изтичахме зад къщата. Преди да стигнем до водата, той ми каза с много драматичен тон да затворя очите си и да не ги отварям, докато той не ми позволи. Каза ми, че ако погледна водата дори и за миг, може да умра. Отведе ме за ръка до канала и натопи първо главата, а после цялото ми тяло.