Една отделна реалност (Следващи разговори с дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мира Антонова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Една отделна реалност (Следващи разговори с дон Хуан)». Краткое содержание книги:
— Ти се учеше да виждаш, това е всичко. Но сега си на път да загубиш ума и дума, защото се глезиш. Ти се предаде на своя страх. Може би ти трябва да опишеш всичко, което видя.
Когато започнах да му описвам как изглеждаше лицето му, той ме спря и каза, че това изобщо не е важно. Казах му, че почти го видях като „сияйно яйце“. Той отбеляза, че „почти“ още не е достатъчно и че, за да видя, има още много време и ми предстои много работа.
Интересуваше го сцената с разораното поле и всяка подробност за мъжа, която можех да си спомня.
— Този съюзник ти даваше знак — каза той. — Когато той се приближи до теб, аз те накарах да завъртиш главата си не защото той те застрашава, а защото е по-добре да почакаме. Ти не бързаш. Воинът никога не е ленив, но и никога не бърза. Да срещнеш съюзник, без да бъдеш подготвен, е все едно да нападнеш лъв с пърдене.
Харесах метафората. Засмяхме се.
— Какво щеше да се случи, ако не беше обърнал главата ми?
— Щеше да се наложи сам да си я обърнеш.
— А ако не го направех?
— Съюзникът щеше да дойде при теб и да те изплаши до смърт. Ако беше сам, можеше да те убие. Не ти препоръчвам да бъдеш сам в планините или в пустинята, докато не можеш да се защитаваш. Ако си сам, някой съюзник може да те хване и да те направи на мат и маскара.
— Какво беше значението на действията, които той извърши?
— Това, че те гледа, означаваше, че те приветства. Показа ти, че имаш нужда от капан за духове и от кесия, но не от този район. Неговата чанта беше от друга част на страната. На твоя път има три прегради, които те спъват и спират. Това бяха камъните. И ти определено ще придобиеш най-хубавите си сили и мощ във водни каньони и дерета. Съюзникът ти посочи дерето. Останалото в сцената трябваше да ти помогне да откриеш точното място, на което да го намираш. Сега аз знам къде е мястото. Съвсем скоро ще те заведа там.
— Искаш да кажеш, че пейзажът, който видях, наистина съществува?
— Разбира се.
— Къде?
— Не мога да ти кажа това.
— Как ще намеря този район?
— И това не мога да ти кажа, но не защото не искам, а защото просто не знам как да ти кажа.
Исках да разбера защо видях същата сцена, когато бях в неговата стая. Дон Хуан се засмя и ме изимитира как го държа за крака.
— Това беше още едно потвърждение, че съюзникът те иска — каза той. — Той се увери, че ти знаеш, или че аз знам, че те приветства.
— А лицето, което видях?
— Това е близко за теб лице, защото го познаваш. Виждал си го преди. Може би това е лицето на твоята смърт. Ти се изплаши, но това беше от твоето нехайство. Съюзникът те чакаше, но ти отстъпи пред своя страх, когато той се появи. За щастие аз бях там да те ударя, защото иначе той щеше да се обърне срещу теб, което би било и най-правилното. За да срещне съюзник, човек трябва да бъде безупречен воин. В противен случай съюзникът може да се обърне срещу него и да го унищожи.
На следващата сутрин дон Хуан ме разубеди да се прибирам в Лос Анджелис. Очевидно смяташе, че още не съм се възстановил напълно. Настоя да седя в стаята му, с лице на югоизток, за да пазя своята сила. Той седна отляво на мен, подаде ми моя бележник и каза, че този път съм го накарал да бъде прям. Трябвало не само да остане при мен, но и да ми говори.
— По здрач трябва отново да те заведа при водата — каза той. — Ти още не си цял и днес не трябва да оставаш сам. Ще ти правя компания цяла сутрин. Следобед ще бъдеш в по-добра форма.
Загрижеността му ме накара да изтръпна.
— Какво не е наред с мен? — попитах аз.
— Ти се добра до съюзник.
— Какво искаш да кажеш с това?
— Днес не трябва да говорим за съюзници. Да говорим за нещо друго.
Всъщност изобщо не ми се говореше. Бях започнал да усещам тревога и безпокойство. Дон Хуан очевидно намираше ситуацията крайно весела. Смя се до сълзи.
— Не ми казвай, че в момента, когато трябва да говориш, няма какво да кажеш — каза той с игрив блясък в очите.
Неговото настроение ме успокояваше. Сега имаше едно-едничко нещо, което ме интересуваше: съюзникът. Лицето му беше толкова познато. Не че го познавах или пък го бях мярнал някъде. Имаше нещо друго. Всеки път, когато мислите ми се насочваха към неговото лице, бивах бомбардиран от куп други мисли, сякаш някаква част от мен знаеше тайната, но не искаше да позволи на останалите да се доближат до нея. Усещането за близостта на лицето на съюзника беше така зловещо, че ме потопи в болезнена меланхолия. Дон Хуан беше казал, че това може да е лицето на моята смърт. Мисля, че това изявление направо ме занити. Отчаяно желаех да попитам за това и имах ясното усещане, че дон Хуан ме възпира. Поех си два пъти дълбоко въздух и изтърсих: