Една отделна реалност (Следващи разговори с дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мира Антонова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Една отделна реалност (Следващи разговори с дон Хуан)». Краткое содержание книги:
Почувствах се дълбоко трогнат, докато разказвах преживяването. Хванах ръката му и я стиснах в изблик на възбуда. Бях разбрал, че мехурчетата нямаха външна граница. Въпреки това обаче имаха съдържание и очертанията им променяха формата си, бяха неравни и назъбени. Мехурчетата се сливаха и разделяха с огромна скорост, но движението им не беше заслепяващо. То беше бързо и в същото време бавно.
Друго, което си спомних, докато разказвах преживяването си, беше качеството „цвят“, което ми се стори, че притежават мехурчетата. Бяха прозрачни, много ярки и изглеждаха почти зелени, макар че това не беше цвят в смисъла, в който аз съм привикнал да възприемам цветовете.
— Нещо го усукваш — каза дон Хуан. — Тези неща не са важни. Спираш се на погрешни неща. Единствено посоката е важна.
Можех само да си спомня, че се бях движил без никаква отправна точка, но дон Хуан заключи, че след като в началото мехурчетата бяха плували неизменно вдясно — на юг, то и посоката, от която и аз трябва да се интересувам, е юг. Отново настоя с повелителен тон да си припомня дали стената ми е била отдясно или отляво. Напрегнах се да си спомня.
Когато дон Хуан „ме призова“, и аз, така да се каже, изплувах, струва ми се, че стената ми беше отляво. Бях много близо до нея и можех да различа жлебовете и издутините по дървената арматура или матрица, в която беше излят бетонът. Бяха използвани много тънки ивици дърво, но стегнати плътно. Стената беше много висока. Единият й край беше видим за мен и забелязах, че той не е правоъгълен, а заоблен.
Той поседя в мълчание минута, сякаш мислеше как да дешифрира значението на моето преживяване. Накрая каза, че не съм постигнал кой знае колко, че не съм оправдал очакванията му.
— Какво трябваше да направя?
Той не отговори, а нацупи устни.
— Ти се справи много добре — каза той. — Днес ти научи, че един брухо използва водата, за да се движи.
— Но видях ли?
Той ме погледна учудено. Извъртя очи и каза, че ще трябва доста пъти да навлизам в зелената мъглявина, докато сам си отговоря на този въпрос. Промени посоката на разговора много хитро, казвайки, че всъщност не съм се научил как да се движа, като използвам водата, но съм научил, че един брухо може да прави това и че той нарочно ми казал да гледам брега на потока, за да мога да контролирам своето движение.
— Ти се движеше много бързо — каза той — като човек, който знае как да прилага тази техника. Доста трудно ми беше да те следвам.
Умолявах го да ми обясни какво ми се беше случило от самото начало. Той се засмя и бавно поклати глава, като че не вярва на ушите си.
— Винаги настояваш да знаеш нещата от самото начало — каза той. — Но начало няма. Началото е само в твоите мисли.
— Мисля, че началото беше, когато седнах на брега и пуших — казах аз.
— Но преди да пушиш, аз трябваше да реша какво да правя с теб — каза той. — Трябваше да ти кажа какво направих, но не можех, защото това би ме отвело другаде. Затова може би нещата ще бъдат по-ясни за теб, ако не мислиш за никакви начала.
— Кажи ми тогава какво стана, когато седнах на брега и пуших.
— Мисля, че ти вече ми каза това — каза той и се засмя.
— Направих ли изобщо нещо важно, дон Хуан?
Той сви рамене.
— Ти следваше много добре указанията ми и нямаше проблем при влизането и излизането от мъглата. После слушаше моя глас и винаги, когато те повиквах, излизаше на повърхността. Това беше упражнението. Останалото беше много лесно. Ти просто остави мъглата да те носи. Държеше се така, сякаш знаеш какво да правиш. Когато беше много далеч, аз те извиках и те накарах да погледнеш брега, за да разбереш колко далеч си отишъл. После те издърпах обратно.
— Искаш да кажеш, че аз наистина съм пътувал във водата?
— Да. И то много надалече.
— Колко надалече?
— Няма да повярваш.
Опитах се да го придумам да ми каже, но той заряза темата и заяви, че трябва да отиде някъде за малко. Исках поне да ми намекне нещичко.
— Не обичам да ме държат на тъмно — казах аз.
— Ти сам се държиш на тъмно — отговори дон Хуан. — Мисли за стената, която видя. Седни тук на сламеника и си припомни всяка подробност за нея. Тогава може и сам да откриеш колко далеч беше отишъл. Сега аз знам само, че ти пътува много надалече. Знам го, защото ми беше ужасно трудно да те издърпам обратно. Ако не бях там, ти може би щеше дълго да странстваш и никога да не се върнеш; единственото, което щеше да остане от теб, щеше да бъде мъртвото ти тяло край потока. Или пък щеше да се върнеш сам. С теб не съм сигурен. Но съдейки по усилието, което трябваше да направя, за да те върна обратно, бих казал, че ти беше напълно в…