Една отделна реалност (Следващи разговори с дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мира Антонова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Една отделна реалност (Следващи разговори с дон Хуан)». Краткое содержание книги:
— Гледай водата пред себе си — го чух да казва, — но не се оставяй звукът й да те отнесе нанякъде. Ако позволиш на звука от водата да те отнесе, аз може никога да не мога да те намеря и да те върна обратно. Сега навлез в зелената мъгла и слушай гласа ми.
Чувах го и го разбирах с необикновена яснота. Започнах да гледам фиксирано водата и ме обхвана едно много особено усещане за физическо удоволствие, един лек сърбеж, едно неопределено щастие. Дълго се взирах, но не долавях зелената мъгла. Усетих, че очите ми започват да се разсейват и трябваше да полагам усилия, за да продължа да гледам водата. Накрая вече не можех да контролирам очите си и сигурно ги бях затворил или мигнал, или пък просто бях загубил способността си да ги фокусирам. Във всеки случай, в този момент водата стана неподвижна. Тя престана да се движи. Сякаш беше картина. Вълните бяха статични. После водата започна да съска. Като че в нея имаше въглеродни частици, които избухнаха изведнъж. За миг видях съскането като едно бавно разрастване на зелена материя. Това беше безумна експлозия. Водата се възпламени в брилянтна зелена мъгла, която се разрасна и ме обгърна.
Останах увиснал в нея, докато един много остър, устойчив и пронизителен звук разтърси всичко. Мъглата сякаш се втечни, докато доби обичайните черти на водна повърхност. Пронизителният звук беше викът на дон Хуан досами ухото ми: „Хейййй!“ Каза ми да се вслушам в гласа му, да се върна обратно в мъглата и да чакам, докато ме извика. Казах „добре“ на английски и чух дрезгавия му смях.
— Моля те, не говори-каза той. — Не ми давай никакви съгласия.
Не можех да го чувам много добре. Звукът на неговия глас беше мелодичен и преди всичко — приветлив. Разбрах това, без да мисля. То беше едно убеждение, което ме пропи, но бързо отмина.
Гласът на дон Хуан ми заповяда да съсредоточа цялото си внимание върху мъглата, но да не й се предавам. Неколкократно каза, че воинът не се предава на нищо, дори на смъртта си. Отново потънах в мъглявината и забелязах, че това изобщо не е мъгла, или поне не беше това, което аз считам за мъгла. Подобният на мъгла феномен се състоеше от малки мехурчета — кръгли обекти, които навлизаха в моето „зрително“ поле и излизаха от него с плаване. Погледах малко тяхното движение, после един висок, далечен звук разтърси вниманието ми и аз загубих способността си да фокусирам своя поглед. Вече не можех да възприемам малките мехурчета. Всичко, което осъзнавах в този момент, беше елин зелен, аморфен, мъгляв блясък. Отново чух високия звук и трусът, който той предизвика, изведнъж разсея мъглата и аз разбрах, че гледам водата в канала. После отново го чух, много по-близо. Беше гласът на дон Хуан. Той ми казваше да насоча вниманието си към него, защото гласът му е моя единствен водач. Заповяда ми да гледам брега на потока и растителността точно пред мен. Видях някаква тръстика и едно оголено място. Беше малко заливче на брега — място, където дон Хуан потапяше ведрото си, за да го напълни. След малко дон Хуан ми нареди да се върна в мъглата и отново ме помоли да обръщам внимание на гласа му, защото той ще ме води така, че да се науча как да се движа. Каза, че след като веднъж съм видях мехурчетата, трябва да се кача на едно от тях и да го оставя да ме носи.
Подчиних му се и веднага бях заобиколен от зелената мъглявина, а после видях и малките мехурчета. Отново чух гласа на дон Хуан като странен и плашещ тътен. Чувайки го, веднага започнах да губя способността си да възприемам мехурчетата.
— Качи се на едно от тези мехурчета — го чух да казва.
Мъчех се да поддържам възприятието си за зелената мъгла и същевременно да чувам гласа му. Не знам колко дълго продължи усилието ми да правя това, докато изведнъж разбрах, че мога да го слушам и да задържам погледа си върху мехурчетата, които продължиха да преминават, отплувайки бавно от моето поле на възприятие. Гласът на дон Хуан продължаваше да ме подтиква да следвам едно от тях й да се кача върху него.
Чудех се как ли ще трябва да направя това и автоматично произнесох думата „как“. Усетих, че тази дума е много дълбоко в мен и с излизането си навън тя ме отнесе до повърхността. Беше като шамандура, която изплува от моите дълбини. Чух се да казвам „как“, но гласът ми беше като кучешки вой. Дон Хуан също ми отвърна с вой, подобен на кучешки, после издаде някакви звуци като койот и се засмя. Помислих си, че е много смешно и наистина се засмях.
Дон Хуан много спокойно ми каза да се оставя да бъда прикрепен към едно мехурче и да го следвам.
— Върни се пак — каза той. — Влез в мъглата! В мъглата!
Върнах се и забелязах, че движението на мехурчетата се е забавило, а те са станали големи като баскетболни топки. Всъщност те бяха така големи и се движеха толкова бавно, че можех да разгледам всяко едно до най-големи подробности. Те не бяха наистина мехури, поне не като сапунени мехури, нито като балони или какъвто и да било сферичен съд. Не бяха съдове, макар че имаха съдържание. Нито пък бяха кръгли, макар че когато ги видях за първи път, можех да се закълна, че са кръгли, и образът, който ми хрумна, беше „мехури“. Гледах ги като през прозорец — т.е. рамката на прозореца не ми позволяваше да ги следвам, а само да ги гледам как влизат и излизат от моето поле на възприятие.