Една отделна реалност (Следващи разговори с дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мира Антонова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Една отделна реалност (Следващи разговори с дон Хуан)». Краткое содержание книги:
Когато обаче престанах да ги виждам като мехурчета, вече можех да ги следвам. Следвайки ги, аз се прикрепих към едно от тях и заплувах с него. Имах истинско усещане за движение. Всъщност аз бях мехурчето или подобието на мехурче.
После чух като пронизителен звук гласа на дон Хуан. Той ме разтърси и аз загубих чувството, че съм „то“. Звукът беше невероятно страшен. Беше далечен, много метален глас, сякаш идващ от високоговорител. Схванах някои от думите.
— Гледай бреговете — каза той.
Виждах огромната маса вода. Тя течеше. Можех да чуя шума й.
— Гледай бреговете — отново ми нареди дон Хуан.
Видях бетонна стена.
Шумът на водата стана ужасно силен. Той ме погълна. След това мигновено спря, сякаш беше отрязан. Имах усещане за чернота и за_ _сън.
Разбрах, че съм потопен в напоителния канал. Дон Хуан плискаше лицето ми с вода и си тананикаше. После изцяло ме потопи в канала. Вдигна главата ми над повърхността и ме остави да я положа на брега, като ме държеше за яката. Имах много приятно усещане в ръцете и краката си. Протегнах ги. Очите ми бяха изморени и ме сърбяха. Повдигнах дясната си ръка, за да ги почеша. Движението ми беше трудно. Ръката ми сякаш беше тежест. Едва можах да я извадя от водата, но когато го сторих, ръката ми излезе покрита с най-удивителна маса зелена мъгла. Поднесох я към очите си. Можех да видя нейните очертания като по-тъмна зелена маса, заобиколена от много силен зеленикав блясък. Бързо се изправих на крака, застанах в средата на потока и погледнах тялото си. Гърдите, ръцете и краката бяха зелени, тъмнозелени. Цветът беше толкова силен, че ми донесе усещането за лепкава субстанция. Приличах на една фигурка, която дон Хуан преди години беше направил за мен от корен на датура.
Дон Хуан ми каза да изляза. Долових настойчивост в гласа му.
— Аз съм зелен — казах аз.
— Стига — каза той повелително. — Нямаш време. Излез оттам. Водата всеки момент ще те хване в капана си. Излез от нея! Вън! Вън!
Панически изскочих навън.
— Този път трябва да ми кажеш всичко, което се случи — каза дон Хуан, когато седнахме един срещу друг в стаята му.
Не го интересуваше последователността на моето преживяване. Искаше само да знае на какво се бях натъкнал, когато той ми каза да гледам брега. Интересуваха го всички подробности. Описах стената, която бях видял.
— Стената отляво или отдясно ти беше? — попита той. Казах му, че стената всъщност беше пред мен, но той настояваше, че трябвало да бъде или отляво, или отдясно.
— Къде беше тя, когато я видя за първи път? Затвори очи и не ги отваряй, докато не си спомниш.
Той се изправи и завъртя тялото ми така, че да бъда с лице на изток — така, както седях пред потока. Очите ми бяха затворени. Той ме попита в коя посока се бях преместил.
Казах, че се бях преместил напред, точно пред себе си. Той настоя да си припомня и да се съсредоточа върху момента, когато все още гледах мехурчетата във водата.
— Накъде плуваха те? — попита той.
Дон Хуан настояваше да си спомня. Накрая трябваше да призная, че мехурчетата явно се бяха движили надясно. Но не бях абсолютно сигурен, както му се искаше. След неговите въпроси започнах да разбирам, че не мога да класифицирам своето възприятие. Когато ги видях за първи път, мехурчетата се движеха надясно, но когато станаха по-големи, заплуваха навсякъде. Някои сякаш идваха право към мен, други — във всички възможни посоки. Мехурчетата се движеха над и под мен. Всъщност те бяха навсякъде около мен. Спомних си, че чувах как съскат. Да, явно ги бях възприемал и с ушите, и с очите си.
Когато мехурчетата станаха толкова големи, че можех да се „кача“ на едно от тях, „видях“, че те се търкат едно в друго като балони.
С припомнянето на подробностите от моето възприятие, вълнението ми нарасна. Дон Хуан обаче беше напълно безразличен. Казах му, че бях видял как мехурчетата съскат. Това не беше чисто слухов или чисто визуален ефект, а нещо недиференцирано и въпреки това кристално ясно. Мехурчетата се триеха едно о друго. Нито виждах, нито чувах тяхното движение. Усещах го. Бях част от звука и от движението.