Стълба към небето [Heaven's Reach - bg]

От целия този словесен порой единствено думата „занги“ имаше някакъв смисъл за него. Останалите бяха като мъгла. И все пак за Емерсън богатата звучност на гласа й бе като музика.

Разбира се, той винаги беше изпитвал тайна страст към доктор Джилиън Баскин, дори когато съпругът й Томас Орли все още живееше на борда на „Стрийкър“ — едно от онези безвредни увлечения, които възрастният човек може да контролира и никога да не проявява. Поне не директно. Животът не бе справедлив, но така Емерсън можеше да е близо, до нея.

Уви, след героичното изчезване на Том на Китръп това увлечение започна да въздейства върху преценката му. Емерсън поемаше рискове в опит да подражава на Орли. В опит да се представи в очите й като негов достоен заместник.

Глупав стремеж, но съвсем естествен. И възнаграден на Оакка, където служителите на Библиотеката и Института по миграция изневериха на клетвата си и се опитаха да заграбят товара на „Стрийкър“ в полза на родните си кланове, вместо на цялата цивилизация. Там Емерсън заложи живота си и смелостта му им помогна да спечелят малка победа — поредната кратка отсрочка, — която им позволи да избягат и да продължат да се борят още известно време.

Но тук…

Той поклати глава. Когато беше изгледал записите от заминаването на „Стрийкър“, Емерсън разбра, че саможертвата му с взетия назаем тенанински разузнавателен кораб не е имала смисъл. Вратата, през която земянитите бяха избягали, бе започнала да се отваря, още докато той поемаше напред, без да обръща внимание на молбите на Джилиън да се върне. Ако бе останал на „Стрийкър“ и не беше попаднал в лапите на Старите, пак щеше да се озове на Джиджо, но съдбата му щеше да е съвсем различна.

Загледан в отсамния край на назъбения отвор, той забрави всичко друго, освен фантастичната задача по запушването му. Вече не можеше да вярва на числата и уравненията, но бе запазил инженерския си инстинкт и с опиянение наблюдаваше машините, които изграждаха огромни подпори от лед и въглеродни влакна. Никога не беше виждал сътрудничество от такъв мащаб между три различни класа живот.

Тази мисъл някак караше космоса да изглежда по-добро място.

Времето течеше. Емерсън вече не го възприемаше като минути и часове — нито като дури и мидури, — а като неравномерни, субективни интервали между глад, жажда или други телесни нужди. И все пак започваше да се изпълва с нервно очакване.

Объркващо усещане, че нещо не е наред.

Отначало не можеше да разбере какво. Дежурните делфини на мостика изглеждаха спокойни. На нито един от екраните не се забелязваха признаци на опасност.

Съвещанието в заседателната зала завършваше и всички се връщаха на работните си места или наблюдаваха величествената гледка около „Стрийкър“. Никой нямаше тревожен вид.

Емерсън показа на малкото холоустройство, че иска да включи късообхватните сензори и да сканира корпуса и района непосредствено около кораба. Когато двукратно извърши тази процедура, усети, че по гърба го полазват тръпки. Но въпреки всичко продължаваше да не разбира какво не е наред.