Стълба към небето [Heaven's Reach - bg]

Емерсън потръпна. Защо Старите просто не го бяха убили, след като претършуваха мозъка му? Вместо това те го бяха осакатили и кой знае как бяха захвърлили гърчещото му се тяло на самотния Джиджо.

Защо си бяха направили този труд? Това особено внимание някак повишаваше самоуважението му.

Ето защо не се учудваше от великодушието си. Той с вълнение наблюдаваше ремонтните механизми, които развиваха огромни колкото цели луни макари въглеродна нишка и плетяха мрежи, за да улавят отчупените многоизмерни шипове, изградени от крехък сняг и по-големи от планети. Възторжено ръкопляскаше на роботите-влекачи, роящи се като комари, за да предотвратяват сблъсъците между големите останки, които можеха да доведат до неизмерими опустошения. Емерсън не мислеше за разумните същества под онези безбройни искрящи прозорци. Навярно се дължеше на немотата му, но за него Многоизмерният свят не беше толкова гигантско жилище, колкото самостоятелно същество, което се бореше за живота си.

С помощта на джобния си терминал можеше да наблюдава подробностите отблизо. Неспособен да дава команди с глас или клавиатура, той откри, че малкият компютър е програмиран по друг начин. Устройството го насочи да използва езика на знаците, който трябваше да е разработен за хора, страдащи от афазия — обикновено постигаше каквото иска с удобна смесица от движения с ръце, премигване и простото старо посочване. Така определено постигаше повече, отколкото с несръчното сумтене, с помощта на което се разбираше с бедната Сара на Джиджо и което често довеждаше двама им до безпомощни сълзи.

И все пак… Емерсън с нежност си спомняше тези месеци. Преждевремският свят беше красив и незаконната колония на шестте обединени раси дълбоко го бе трогнала със своя странно щастлив песимизъм. Поради тази причина и заради Сара му се искаше да е в състояние да направи нещо за джиджойците.

Искаше му се да е в състояние да направи нещо за когото и да е — за Джилиън, за екипажа на „Стрийкър“… или дори за безбройните роботи, които полагаха всички усилия да спасят нещо, създадено още по времето на първите земни динозаври. Но можеше само да наблюдава драматичните събития, които се разиграваха пред очите му.

Емерсън мразеше да е безучастен зрител. Ръцете го сърбяха. Какво ли не би дал да можеше да ги използва.

С бърза поредица от премигвания той включи картина от заседателната зала, където Джилиън разговаряше със Сара и младежите от Ууфон. Към тях се бе присъединила висока купчина изпускащи пара, восъчни пръстени — Тюг, трекският алхимик от ковачницата на Маунт Гуен, който попълваше кворума на Шестте раси на Джиджо. Докато оживено дискутираха, Емерсън видя, че младият кентавровиден урс на име Ур-ронн посочва към малкото стадо глейвъри, които блееха и се облизваха наблизо. Същества, чиито предци бяха пътешествали сред звездите, но които бяха постигнали невинност — пътят, предписан за онези, които искат да спечелят втора възможност.