![Стълба към небето [Heaven's Reach - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/9/2/2/8/stlba-km-nebeto-heaven-s-reach-bg-download.jpg)
Стълба към небето [Heaven's Reach - bg]
- Автор: Брин Дэвид
- Серия: Ъплифт #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Стълба към небето [Heaven's Reach - bg]». Краткое содержание книги:
Дейвид Брин е създал галактическа панорама на чудеса и мъдрост, прозрения и приключения — и разкрива загадки, които може би лежат в сърцето на вселената.
„Ето как са превзели кораба.“ Нито беше чел, нито си бе представял такава битка.
Синята обвивка се уголеми пред очите му и Ларк видя, че боят продължава вътре. От шестте точки на проникване плъзнаха жълтеникави тела. Отначало напредваха бързо, но после бяха забавени от все по-упорита съпротива. Около мястото на сблъсъка пробягваха малки светлинки, навярно представляващи отделни джофури и техните яростни бойни роботи.
Понякога една-две от тези искрици попадаха в жълтото петно. Вместо да угаснат, те бяха всмуквани и събирани заедно в задната част на противника си.
„Военнопленници.“
Когато същото се случи с поредната светлинка, Ларк усети внезапно убождане в бедрото си. „Това съм аз!“
В същото време осъзна още нещо.
„Те не общуват с мен само с образи. Използват и химически средства! Част от информацията ми идва от тази демонстрация. Но трябва също да впръскват данни направо в кръвта ми по хранителната тръба.“
От този факт може би трябваше да му се пригади… само че чувстваше крайниците си странно отпуснати. Несъмнено поредният ефект от молекулярно въздействие. Като биолог, това го очароваше.
„Дишащите водород трябва да имат опит в контактите с нас, датиращ от милиард години. Което не означава непременно, че огромната бездна между класовете живот е лесно преодолима, иначе щяха направо да разговарят с мен с думи. Но съм сигурен, че знаят някои трикове.“
Това поставяше всичко в нова перспектива. Ларк бе прекарал целия си професионален живот в прехласнато изучаване на огромното разнообразие от няколко милиона дишащи кислород видове, преобладаваха в част от една-единствена планета. Сега разбираше, че има същества, за които разликите между джофурите и човеците трябва да изглеждат почти незначителни.
„Дали някога преди са виждали земянит? Струва ми се малко вероятно. И все пак могат да правят с мен каквото си поискат.“
Почувства се вцепенен… и си помисли дали това също не е реакция, предизвикана или подпомогната отвън.
„Няма значение. Важното е, че искат да науча какво се е случило. Явно имат интерес да запазят живота ми и да ме накарат да разбера.
Това е достатъчно, поне засега.“
Емерсън
Може вече да не беше инженер, но все още разбираше от добра работа.
От малкия си наблюдателен пост зад мостика на „Стрийкър“, предлагащ отлична гледка към ремонтната дейност, Емерсън виждаше почти цялото вътрешно пространство — от слънцето по средата чак до зейналия отвор, който осакатяваше величествената сфера и разкриваше звездите навън. Въпреки отчаяните усилия на огромните машини, безброй парчета назъбени останки продължаваха да се изливат през дупката и да се превръщат в прах, пара и армади от сияйни комети.
Тази рана му напомняше за собствения му недъг, нанесен му на същото това място.
Емерсън повдигна треперещата си ръка към лявото си ухо. Ципестото създание потръпна от допира му — рюковият симбионт, който носеше със себе си от Джиджо. Наред с мехлемите на трекския аптекар, рюкът отчасти бе спомогнал за възстановяването му от рана, която иначе би трябвало да го убие или превърне във вегетиращ идиот. Мъничкото същество отдели деликатните си смукала от повърхностния кръвоносен съд и се огъна настрани, за да му позволи да поглади белега, заобикалящ съзнателно пробитата дупка в главата му.
Беше се случило точно тук преди около година.
Тук — спомняше си как се качи на малкия боен кораб, готов да се жертва, за да прикрие отчаяното бягство на „Стрийкър“.
Тук — бе се понесъл напред, надавайки предизвикателен вик към онези враждебни фракции, чиито изнудвания опровергаваха прехвалената им мъдра неутралност… викове на радост, когато се бяха намесили друга група Стари и бяха отворили врата в огромната обвивка, за да позволят на Джилиън и другите да избягат.
Тук — ликуването му бе секнало, когато малкият му боен съд бе заловен и той попадна в плен, по-ужасен, отколкото можеше да си въобрази.
Емерсън все още нямаше ясна представа какво се е случило след това. Похитителите му бяха използвали мощна хипноза, за да изтрият паметта му. През по-голямата част от последната година той се беше лутал в мъглата на амнезията, разкъсвана от пристъпи на изгарящо страдание винаги, когато се опитваше да си спомни.
Победата над тази болка бе най-голямото му постижение. Отново беше станал господар на ума си — или поне на онова, което бе останало от него. Болезнените рефлекси все още се мъчеха да разсейват мислите му, пречейки му да си възвръща нови спомени, но той се научи да се бори, като не им обръща внимание. Емерсън вече знаеше: всеки пулсиращ импулс означаваше, че е подредил нова част от мозайката и е провалил целта им.