Знакът на пламъка
- Автор: Морел Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цеца Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Знакът на пламъка». Краткое содержание книги:
— Проклятие! Като си помисля, че съм плувал тук! — просъска мъжът с пистолета. — А рибата… беше тъй вкусна. Месото й беше бяло, нежно и в същото време плътно. Майка ми я изкисваше в мляко, панираше я с галета…
— Риба? — жалко захленчи Шмид. — За какво говорите? Риба? Ако сте искали да ме уплашите, успяхте! Съгласен съм! Това е ужасно! — Съвсем загубил самообладание, той се разрида. — Колко искате? Всичко? Моля! Кълна се в гроба на майка си, всичко ще ви дам!
— Точно така. Всичко. Ще платиш — каза шофьорът.
— Кажете! Само кажете колко! Ваше е! Господи, колко искате?
— Още ли не разбираш колко трябва да платиш? — каза вторият от мъжете. — Ти си направил това!
— Направил? Какво съм направил?
— Ето това — четвъртият мъж с отвращение посочи мъртвата осквернена река. — Ти! Не сам! Но и ти носиш отговорност!
— Кой още? — Шмид почти беше напълнил гащите.
— Другите лайнари, жадни за печалби без оглед на щетите за природата. Милиардери, които не могат да се лишат от някой и друг милион, за да запазят реката чиста и небето без отровни облаци.
— Милиони? — Шмид поклати глава потресен. — Но бордът на директорите, акционерите, няма да…
— Милиони? Да. Но само в началото — поправи го мъжът с пистолета. — Еднократен разход. Но ако беше преди години. Сега са нужни много повече. Много, много повече. Реката е съвсем мъртва, ще са нужни десетилетия, за да се съживи, ако изобщо може някога да се върне към живот.
Мъжът с фенера се приближи като кашляше.
— Обърни внимание, Шмид. Не сме избрали това място само защото обичахме да идваме тук като деца. Съвсем не — той посочи с ръка. Дори през мъглата се виждаха светлините на заводите нагоре по реката. Наблизо отточната тръба на един от заводите изливаше във водата дразнещи обонянието химикали. Пяната продължаваше да приижда.
— Избрахме го, за да свидетелства за престъпленията ти — каза шофьорът.
— Греховете — поправи го мъжът с пистолета.
— Грехове? — настръхна Шмид. — Вие сте луди!
— А греховете трябва да се наказват — вметна мъжът с фенерчето. — Ти изрази готовност да платиш.
— И ще плати! — каза четвъртият. Шмид събра молитвено ръце.
— Моля ви — той падна на колене. — Обещавам. Кълна се. Ще променим системата за изхвърляне на отпадъците в заводите. Разходите нямат значение. Ще прекратя изхвърлянето на химикали в реката. Ще говоря и с другите индустриалци в областта. Ще ги убедя…
— Твърде късно — прекъсна го човекът с пистолета. — Трябва да се даде пример за назидание.
— Много примери — обади се мъжът с фенерчето.
— Справедливост — добави шофьорът.
— Ожаднях — каза четвъртият. — От това слизане устата ми е съвсем суха.
— А ти, хер Шмид? Представям си колко ти се пие. От страх устата ти е пресъхнала. Заслужил си няколко глътки.
Четвъртият мъж извади от раницата, която носеше, пластмасова кофа. С отвращение, но решително, той пристъпи, задържайки дишането си, към отровните изпарения над водата и загреба от пяната, мръсотията, тинята и каналните отпадъци.
Шмид изкрещя.
— Не. Не мога да пия от…! Не ме принуждавайте! Това ще ме убие!
Мъжът с фенерчето кимна.
— Ще те убие, наистина. Както рибата. Както реката. Както дърветата, храстите и тревата. Както бавно убива хората в градовете край реката, колкото и да се стараят да пречистват водата.
— За съжаление, трябва да дадем пример. Даже много. Ако това може да те утеши, няма да си сам. Обещавам. Скоро много от приятелите ти грешници ще те последват. Докато най-накрая разберат урока. Преди да е станало твърде късно. Ако вече не е.
Мъжът поднесе кофата към устата на Шмид. Той се разкрещя, после стисна устни, извивайки лице настрани.
— Хайде, хайде — увещаваше го мъжът с кофата. — Трябва да си изпиеш лекарството.
Другият го заклещи здраво.
— Приеми съдбата си. Опитай резултата от своя успех.
Шмид се бореше отчаяно да се освободи от здравите ръце на своите палачи.
— Такава е съдбата, майн хер. Ние всички трябва да я приемем — човекът притисна кофата към устата на Шмид.
Шмид отново изви главата си.
— Добре — каза разочарован мъжът с фенерчето. — Нямаме друг избор.
Той сграбчи Шмид и го събори на земята. Другите притиснаха пленника с колене и ръце към земята, заклещвайки главата му с лице, обърнато към мрачното, скрито в мъгла и смог небе.
Мъжът с кофата коленичи и притисна някакъв нерв зад ухото на Шмид.
Шмид неволно изкрещя. Мигновено другият мъж напъха фуния в устата му. Кофата се надигна и пяна, мръсна вода, тиня и канални отпадъци потекоха във фунията.