Знакът на пламъка
- Автор: Морел Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цеца Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Знакът на пламъка». Краткое содержание книги:
Професорът приемаше студентите като членове на семейството си. Често му гостуваха. При залез слънце, сред огромните лилиуми в градината, ги черпеше с шери — само по малко, защото не искаше да замъгли мисълта им — и им описваше славата на Веласкес, Гоя и Пикасо. Испания. Професор Хардинг винаги е бил пристрастен към испанското изкуство. Възхищаваше се само от него и…
Тес заобиколи къщата и тръгна към задния двор. Беше забравила телефония му номер, а и се чувстваше твърде уплашена и беззащитна, за да опита да му телефонира от улична кабина. Както се чудеше къде да иде, тя реши да го потърси направо вкъщи с надеждата, че е там. Нямаше друг избор. Трябваше да научи.
Но когато стигна задния двор опасенията й се стопиха. Почувства прилив на нежност при вида му — доста остарял и болезнено крехък — когато го видя да се надига с мъка иззад група избуяли лилиуми.
Тес се стъписа пред красотата им. Тя стисна чантата и усети тежестта на пистолета. Колко се беше отдалечила, и то не в посока напред, откакто напусна университета в Джорджтаун. Как й се искаше да е пак тук.
Професорът се обърна и я забеляза.
— Дошли сте да видите…? — той с усилие запази равновесие.
— Цветята. Както винаги прекрасни!
— Много сте мила — той приближи, подпирайки се на бастун.
Тес се огледа назад, като опипваше пистолета в чантата си и приближи.
— Познаваме ли се? — попита професор Хардинг. Той намести очилата в телени рамки и се вгледа. — Ти ли си, Тес? Възможно ли е? Разбира се, Тес Дрейк.
Тес се усмихна, удържайки сълзите си.
— Радвам се, че ме помните.
— Как мога да те забравя? Твоята красота изпълваше залата при лекциите ми. Ако не греша, ти посещаваше много от моите курсове. Всяка година вземаше по един. — Гласът му звучеше като полъх на вятър сред сухи листа.
— Обичах лекциите ви за изкуството.
— По-важно е, че обичаше самото изкуство. Личеше по очите ти. — Той присви очи, сякаш се вглеждаше в нещо далечно. — Прости ми, но ти май не беше най-добра по успех…
— Имах доста петици.
— Но беше най-ентусиазираната ми студентка — професорът се усмихна с любов. — Колко хубаво, че дойде да ме видиш. Много ми обещават като завършват. Но от опит знам, че едва ли…
Тес се почувства неловко.
— Ето аз дойдох, макар и късно.
— Ти винаги закъсняваше за час — засмя се старецът. — Няколко минути. Влизането ти не ме смущаваше. Но не можеше да не направиш впечатление.
— Всъщност не се опитвах да правя впечатление — засмя се и Тес. — Просто не можех да се събудя навреме.
— Като дойдеш на моите години, ще се събуждаш още на разсъмване — гласът му спадна. — Че и по-рано.
Разговорът замря, но тишината не ги притесняваше. Нейният свят се разпадаше.
— Професоре, може ли да поговорим за изкуство?
— С удоволствие. Освен за лилиумите винаги съм обичал разговорите за изкуство.
— Искам да ви покажа една снимка на барелеф. — Тес извади пакета снимки, като внимаваше да не покаже пистолета.
— Изработката е съвременна. Но изображението — професор Хардинг се поколеба за миг. — Старо, много старо. Това е копие Тес, на древен барелеф. Отпреди… предполагам… две хиляди години.
— Две хиляди?
— Приблизително. Това не е в специалността ми, за съжаление. Всичко отпреди 1600 година е извън нея.
Тес помръкна.
— Значи няма начин да разберем какво означава?
— Няма ли? Не съм казвал това. Просто моите познания са ограничени. Трябва ти познавач на древността, археолог.
Тес погледна часовника. Дванадесет и половина. Крейг трябва да е вече на летището в Ню Йорк. Ще се срещнат в два и половина. Нямаше много време!
— На древността? Къде, за бога, да търся сега…?
— Мило момиче, ти ме разочароваш. Забрави ли, че съм женен за една чудесна жена? Тя е мозъкът на семейството, а не аз. И допреди пет години преподаваше в Класическия факултет на Джорджтаунския университет. Ела — професорът се приведе над бастуна си и стана от пейката. — Присила легна да подремне. Време е да я събудя. Не трябва да пропуска обяда. Нали знаеш, нейният диабет. Ще обядваш ли с нас?
— Професоре, не искам да ви обидя. Но не съм гладна и моля ви, звучи невъзпитано, но бързам. Това е много важно. Спешно трябва да разбера поне нещо за барелефа.
Професорът я погледна внимателно.
— Добре. Изглежда доста тайнствено. — Старецът провлачи неуверено крака по алеята между лилиумите, посърнали от смога. — Щом е чак толкова спешно, трябва да ме подкрепиш, за да стигнем по-бързо. Признавам, че съм любопитен. Ще събудим Присила и ще видим какво означава това странно изображение.