Знакът на пламъка
- Автор: Морел Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цеца Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Знакът на пламъка». Краткое содержание книги:
— Какво открихте? — Тес с усилия потискаше вълнението си.
— Други барелефи. Още изображения.
— Какви?
— Същите като това. Не много често. Всъщност, винаги бяха скрити. В пещери или гробници.
— Но какво изобразяват?
— Митра.
Тес вдигна рамене.
— Какво или кой по дяволите е…?
— Митра? — Присила напълно бе възвърнала силите си. — Вярваш ли, Тес?
— Донякъде. Възпитана съм като католичка. Като малка вярвах. В колежа — не толкова. Но напоследък… Все пак, може да се каже, че съм вярваща.
— Католичка? — Присила прехапа мрачно устни. — В такъв случай, страхувам се, че твоята религия има съперник.
— За какво говориш?
— Древен съперник. По-силен, отколкото предполагаш. Идва от самото начало, от зората на цивилизацията, корените на историята.
— Какво, по дяволите…?
— Дяволите, да. Доброто и злото. Това е Митра.
— Слушай, не издържам повече — повиши глас Тес. — Знаеш ли какво преживях. Майка ми е мъртва! Всички наоколо гинат! След един час трябва да се срещна с един човек на летището. И ме е страх. Не, слабо казано — ужасена съм.
— От Митра? Разбирам те — Присила стисна ръката й. — Ако тази снимка, барелефът, има нещо общо с твоите проблеми… имаш основания да се страхуваш.
— Защо?
— Митра е най-старият бог, за който знам, а неговият двойник е зъл и безмилостен.
— Това е… — Тес трепереше. — Лудост.
Стиснала юмруци, тя беше забила нокти в дланите си.
— За какво говоря? — Присила се изправи с труд. — Стига си поглеждала към часовника. Трябва да ти кажа много неща… и да те предупредя… и да се помолим.
Змия, скорпион и куче
Западна Германия, южно от Кьолн, на Рейн
На пустата алея блеснаха фарове. Преди години тук често идваха риболовци с велосипеди, оставяха ги зад храстите и с въдиците си слизаха по стръмните пътечки през гъстата гора до любимите си кътчета по реката. Деца тичаха край брега. В горещите дни майките разпъваха одеала на зелената трева и отваряха кошниците, от които се вдигаше аромат на наденица, сирене и прясно опечени хлебчета. В плитчините се охлаждаха шишета вино.
Но това вече принадлежеше на миналото. По същото време, когато Тес слушаше потресена обясненията на Присила, в Германия дори не беше ден, а дори и да беше, тук никой вече не идваше за риба. Понякога идваха хора, но съвсем не за пикник, тъй като миризмата на пресния хляб би се смесила с вонята от реката. Отровите от водата отдавна бяха напоили почвата, тревата и дърветата бяха посърнали, а рибата — измряла.
Тази вечер пътниците в колата, която се движеше по алеята, бяха бесни от гняв, освен един, който трепереше по други причини.
— Не може да продължавате така! Гостите ме чакат! Трябва да отида!
— Говорите за приема в имението си? — попита шофьорът и сви рамене. — Ще им се наложи да минат без вас, хер Шмид.
— Да, много лошо — обади се вторият мъж. — Просто ще трябва да чакат.
— Да чакат и да чакат — добави третият мъж.
— Какво искате от мен? — продължаваше да настоява среброкосият мъж с източено лице. Той беше във смокинг. — Откуп ли? Ако това искате, какво правим тук? Дайте телефона! Ще го уредя! Секретарят ми ще донесе колкото искате! Без полиция!
— Разбира се, хер Шмид, обзалагам се. Може би по-късно, но засега ще минем без полиция.
— За какво говорите?
— Справедливост — отвърна човекът с пистолета. Той беше насочен към слепоочието на белокосия.
— За пример — обади се вторият. Той се наведе от задната седалка към шофьора. — Ето тук. Когато бях дете… Колко обичах това място. Я го погледни сега! Колко е гадно. Тук! Спри точно тук!
— Може — съгласи се шофьорът. — Не е по-лошо от другите.
— За какво? — настояваше за отговор Шмид с пресекващ глас.
— Казах ти вече. Справедливостта го изисква.
Шофьорът спря колата между оголените храсти от двете страни на алеята. Угаси фаровете и излезе от колата, докато другите завлякоха съпротивляващия се Шмид в сумрачната опустошена гора. Ръкавът на смокинга му се разпра на един сух клон.
— Ах, колко неприятно — възкликна човекът с пистолета. — Ужасно срамно.
Те стигнаха до стръмнината и се насочиха с пленника си надолу по оголения склон. Изведнъж ги обгърнаха миризмите от реката, дразнещи гърлото до кашлица. Ужасен, Шмид се задърпа тъй силно, че мъжете го повлякоха със сила надолу. От време на време на по-стръмните места един от мъжете осветяваше пътя с фенерче.
Най-долу, на лишения напълно от трева бряг, фенерчето освети пяната покрай брега на реката, мръсотията във водата и тинята, която забавяше течението. Миризмата на застояло се смесваше с вонята на канализация.