Знакът на пламъка
- Автор: Морел Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цеца Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Знакът на пламъка». Краткое содержание книги:
Професорът сякаш прочете мислите й.
— Не се безпокой. Жена ми е просто замаяна от съня. Трябва й малко време да се съвземе.
Старецът отвори хладилника и извади спринцовка. След като дезинфекцира ръката на жена си, той й постави инжекция. Инсулин, помисли си Тес, като си спомни думите му в градината.
Професорът отиде пак до хладилника и извади поднос с плодове, сирене и месо.
— Сигурно си гладна, мила — той остави подноса на масата, свали прозрачното фолио от продуктите, после отиде да отреже филийка хляб. — Хапни първо това резенче портокал. Трябва да поддържаш…
— Кръвната захар? — гласът на Присила бе изненадващо плътен. — Писна ми.
— Така е, разбирам те. Но само след малко, като си хапнеш, ще се почувстваш много по-добре. Този портокал е чудесен, опитай го.
Присила вдигна уморено поглед към съпруга си и се подчини. Изкривените й артрозни пръсти поднесоха едно резенче към устата. Докато дъвчеше бавно, тя отмести погледа си към Тес и вдигна вежди.
Професорът отново предугади мислите й.
— Прости ми, скъпа. Тази хубава млада жена е моя бивша студентка. Разбира се, не може да се сравнява с теб.
— Ах ти, мръснико.
Присила присви лукаво очи, потънали в бръчки.
— Казва се Тес Дрейк. И моли за една услуга. Иска да се възползва от ерудицията ти.
В очите на Присила проблесна интерес.
— Моята ерудиция?
— Да, една загадка, която се надяваме да разкриеш — каза професорът. — Аз се опитах да помогна, но се страхувам, че не е по силите ми. Изобщо не е в моята област.
Видимо оживена, Присила изяде още едно парче портокал.
— Месото е чудесно. Хапни и от него — подкани я професорът.
— Каква услуга? — попита Присила, продължавайки да яде, но вече заинтригувана.
— Иска да видиш една снимка. Нещо като… така предполагам… модерна репродукция на древен барелеф. Много неприятна сцена, бих казал. Щом се почувстваш в състояние…
— Ричард, колкото повече остаряваш, толкова повече го усукваш. Древен барелеф, казваш? Разбира се, че ще се радвам да го видя.
Тес все повече се притесняваше.
— Благодаря ви, госпожо Хардинг.
— Няма нужда от официалности. Аз съм Присила — тя пъхна парченце хляб в устата си, изтри пръстите си със салфетка и протегна ръка към Тес. — Дай снимката.
Тес я извади от чантата и я плъзна по масата към нея.
Присила извади очила от джоба на халата, сложи ги и се взря в снимката, продължавайки да дъвче. После спря. Въздъхна тежко с мрачно изражение на лицето. За няколко секунди не промълви нищо.
— Виждала съм нещо подобно — Присила поклати глава, — почти същото, няколко пъти.
Тес се наведе притеснена през масата.
— Но какво ви разтревожи? Ножът, кръвта, змията, кучето. Неприятно изглежда, но…
— И скорпионът. Не забравяй за него — добави Присила. — Впил се в тестисите на умиращия бик. И факлоносците отстрани на жертвата — едната факла нагоре, другата надолу. — Възрастната жена поклати глава. — Ами гарванът?
— Мислех че е бухал.
— За Бога, не. Бухал? Нищо подобно, гарван е.
— Но какво означават? — Тес вече едва се сдържаше.
Присила трепна. Забравила Тес, тя се обърна към съпруга си.
— Ричард, помниш ли лятото на 1973 година в Испания?
— Разбира се, мила. Нашата сребърна сватба.
— Без сантименталности, Ричард. Годишнината — колкото и приятна да беше — няма нищо общо. Важното е, че докато ти се мотаеше в Мадрид и непрекъснато обикаляше музея Прадо…
— Да, Веласкес, Гоя и…
— Моля ви — настоя нетърпеливо Тес. — Барелефът.
— Много пъти съм била в Прадо — продължи Присила. — Но аз не съм специалист по история на изкуството. Затова Ричард си имаше свой любим маршрут, а аз — свой. В края на краищата аз съм еманципирана жена.
— Така е, скъпа. Няма нужда да го повтаряш — развеселен, професорът също посегна към сиренето.
— И така, аз обикалях древните поселища на Испания, чиито останки ме интересуваха. — Очите на Присила се замъглиха от приятни спомени. — Мерида. Памплона.
— Памплона? Не е ли където Хемингуей…
— Извинявай, Тес. Представи се, че си на лекция. Не ме прекъсвай.
— Извинявайте, госпожо…
— И не се престаравай с вежливости. Казах ти, не съм „госпожо“ — Присила отново се замисли. — Харесвах ги… В развалините край всяко село намирах знаци, надписи, а в един малък музей край Памплона открих барелеф като този тук. Стар, очукан. Не чистичък и с гладки форми, С не толкова ясни очертания. Но същият като на снимката. А по-късно, при моите вълнуващи пътешествия, докато чаках Ричард да се насити на Веласкес и Гоя… Май съм заприличала на Ричард, остарявам и губя мисълта си.