Знакът на пламъка
- Автор: Морел Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цеца Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Знакът на пламъка». Краткое содержание книги:
Международно летище „Кенеди“
Самолетът Боинг 747 на „ПанАм“ от Париж кацна навреме в 12:25. Сред четиристотин и петдесетте пътника шест души, които седяха на различни места, напуснаха поотделно самолета и с различни таксита се отправиха към Ню Йорк. Всички те бяха добре сложени, над тридесетте. Костюмите не биеха на очи. Носеха по едно куфарче и една ръчна чанта. Никой от тях не чакаше друг багаж. Лицата им бяха обикновени, незабележими.
Имаха още нещо общо помежду си: докато разговаряха любезно със стюардесите, отчужденият им студен поглед издаваше сериозна загриженост, сякаш всеки от тях имаше спешна работа.
В Манхатън слязоха от такситата на различни места. Всеки от тях измина няколко пресечки, взе метрото в случайна посока, излезе няколко спирки по-нататък, нае друго такси, което го остави на няколко пресечки западно от Националния исторически музей. След внимателен оглед на движението, паркираните коли и пешеходците наоколо, всеки от шестимата позвъни на вратата на една заможна къща на осемдесет и пета улица.
Масивна икономка отваряше вратата, преграждайки тесния проход.
— Май не съм ви виждала.
— Бог с вас.
— И с вас.
— Deo gratias.
— Добре. Но покажете знака.
— Разбира се. Щях да се усъмня, ако не го бяхте поискали.
Последният от мъжете бръкна в джоба на сакото си и извади пръстен с блестящ рубин. Върху впечатляващия камък бяха инкрустирани със злато кръстосани кръст и меч.
— Deo gratias — повтори жената.
Чак след това тя отвори напълно вратата и отстъпи, като кимна вежливо на посетителя да влезе.
В нишата вляво зад вратата як мъж с бронирана жилетка отпусна надолу автоматичния узи със заглушител.
Посетителят само кимна и последва жената по стълбите към втория етаж. В една от спалните останалите петима от неговата група вече се преобличаха в удобни дрехи, изваждаха и сглобяваха автоматичните пистолети на леглото.
Пистолетите — 9-милиметрови полуавтоматични австрийски „Глок–17“ — бяха направени от здрава пластмаса, като единствените им метални части бяха дулото и ударникът. Леки, надеждни, и най-важното — почти неуловими за детекторите, в разглобен вид пистолетите минаваха без проблеми през рентгеновите скенери на летището.
— Дрехите ви са на масата — каза жената.
— Благодаря, сестро.
— Ако имате нужда от нещо, аз съм долу. Но трябва да побързате. Графикът се промени. Имате билети за полета до Вашингтон в три часа. Примамката се размърда.
— Радвам се да го чуя, сестро. А врагът? Вредителят надуши ли примамката?
— Още не.
— Но ще я надуши — гласът му премина в зловещ шепот. — Не се съмнявам. Благодаря ви, сестро. — Той я изпрати до вратата и затвори след нея.
Жената слезе долу и спря за миг до пазача на входа.
— Побиват ме тръпки, като ги гледам.
— Да — отвърна сухият мъж с узито. — Веднъж работих с екзекутори. Цяло денонощие след това ме тресеше.
Тес чакаше нетърпеливо, седнала до масата. Просторната и чиста кухня, боядисана в синьо, бе в задната част на къщата на професор Хардинг. През широкия прозорец се откриваше прекрасна панорама към многоцветните лилиуми в градината, но тя беше твърде притеснена, за да им се любува. Професорът я бе оставил там — сякаш минаха часове — докато се качи горе да събуди жена си.
Тес поглеждаше нервно часовника си. Един и пет. Обхвана я безпокойство. Стана, разходи се, погледна през задната врата, пак седна и продължи да се върти нервно на стола.
По-бързо! Крейг вече лети. След по малко от деветдесет минути ще я чака пред „Мариот“ до летището.
Тя въздъхна с облекчение, долавяйки провлечени стъпки по стълбите в предната част на къщата. Гласовете приближиха вратата на кухнята. Тес скочи на крака в момента, когато професорът въвеждаше жена си.
Но при вида й Тес застина.
Не!
Толкова време загуби!
Присила Хардинг изглеждаше още по-зле от съпруга си. Беше малка, слаба, сгърбена. Изтънялата й бяла коса бе разбъркана след съня, а сбръчканото лице — бледо и отпуснато. И тя имаше нужда от бастун. Старците се спряха, подпрени един на друг.
— Професоре — Тес търсеше думи, за да не ги обиди с бързането си, — защо не ми казахте? Трябваше аз да се кача и да помогна на жена ви.
— Нямаше нужда — усмихна се старецът. — Присила и аз се оправяме сами от няколко години. Не трябва да се разглезваме. Но благодаря все пак.
— Нека да ви помогна… — Тес хвана нежно Присила и й помогна да седне.
Като дишаше тежко, професорът също седна.
— Направихме нашето малко упражнение. Как си, Присила?
Жената не отговори.
Тес се разтревожи от липсата на живинка в очите й. Господи, тя едва ли ще може да отговори на въпросите ми!