Войната (Смъртоносната игра на човечеството)
- Автор: Дайър Гуин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Войната (Смъртоносната игра на човечеството)». Краткое содержание книги:
Войната има много лица — от схватките между примитивните племена, през тоталния погром на Първата и Втората световна война до конфликтите през последните 30 години и съвременния тероризъм. Пропълзява усещането за неумолима цикличност, за това, че историята се повтаря отново и отново.
Възможно ли е човечеството да преодолее инстинкта си да воюва и ще спечели ли своята война срещу войната?
Брилянтна история на войната, която изследва миналото на човечеството, за да можем да си представим едно по-различно бъдеще!
И така, пастирските народи на Иран, северните части на Кавказ и пограничните райони на Балканите и Украйна усъвършенствали своите умения с тази смъртоносна нова комбинация от колесница и комбиниран лък, и не след дълго установили, че с нея като нищо биха могли да победят дори и цивилизованите армии. До този момент номадските нападения срещу земеделските общности са зависели преди всичко от елементите на изненада и временно числено превъзходство, но иначе самите хора не са имали кой знае какъв интерес към битките, с изключение, може би, на ползата им като поле за събиране на опит в използването на актуалните за момента оръжия. Всичко това се променя, когато на сцената се появява и колесницата — номадите вече разполагат с най-мощното оръжие на света и се отказват от простите нападения, за да се посветят на завоеванията.
Военният историк сър Джон Кийгън изтъква, че предимството на колесниците не е било само в скоростта и маневреността, които са им позволявали да се втурнат скоростно на бойното поле, да засипят с порой от стрели плътните пехотни формации и после също така бързо да се изтеглят, преди да оставят време на противника да се окопити. Най-голямото им предимство всъщност се корени в самия факт на номадския им произход. Това са били хора, обучени да контролират цели стада добитък и напълно привикнали със задачата по ефективното, лишено от емоции убиване с един удар — част от ежедневната им работа се е състояла в подбирането на по-старите, болните или ранени животни, както и в голяма част от младите, последвано от избиване на ротационен принцип, при това извършвано така, че да не се смутят останалите животни. Освен това културните им традиции ги предразполагали да гледат на земеделците като на по-низши същества, почти лишени от човешки качества, по-скоро плячка. Затова опитът им в управление на стадата много лесно се трансформирал в умения за водене на войни срещу армиите на цивилизацията. А армиите на цивилизованите империи, вече отдавна забравили за високо мотивираните фаланги на архаичните бойни организации, са били перфектните мишени за подобна тактика.
Именно управлението на стадата, както и поголовната сеч и унищожение, на които номадите били свикнали, ги превърнали в толкова хладнокръвни убийци при конфронтациите им с уседналите земеделци от цивилизованите бойни полета… Бойните формирования на цивилизацията са се характеризирали все още с разпокъсаност, слаба дисциплина и поведение на бойното поле, сравнимо по-скоро с това на тълпата или стадото. Ала точно това бил и занаятът на номадите — да подкарват стадата. Те отлично знаели как да разкъсат стадото на управляеми части, как да му отнемат възможностите за изход, като заобиколят по фланга, как да съберат разпръснатия добитък в компактна маса, как да изолират водачите на стадата, как да установят контрол над по-голям брой животни чрез заплахи и закани, и как да избият малцината избрани членове на стадото, като оставят масата напълно негодна за реагиране и в тотално подчинение.
Сър Джон Кийгън, „История на военното дело“73
Номадският боен стил на конните атаки от по-късните нашествия, за които разполагаме с подробни писмени сведения (какъвто вероятно е бил и стилът на влизане в бой с колесници от началото на второто хилядолетие), включва подход в полукръгла формация, като двата края на този полукръг обхващат фланговете на цивилизованата армия. Първият им ход е бил да засипят противника с дъжд от стрели — никога не предприемали решителна атака, докато не видели, че врагът се е подплашил достатъчно, за да побегне. „Кръжащ на разстояние три-десет-четиридесет метра от стадата неекипирани пешаци — пише Кийгън, — екипът на една колесница, състоящ се от един водач и един стрелец, е бил в състояние да повали по шестима противници на минута. А десетминутната работа на десет колесници е можела да причини над 500 жертви — съотношение на загубите, равняващо се в наши дни с резултатите от битката при Сома.“74 А ако вражеската армия продължавала да се съпротивлява, то тогава колесниците се оттегляли, с надеждата да накарат противника да тръгне да ги преследва, с което да разкъса редиците си — точно в този момент те се обръщали и ги приклещвали от всички страни, докато са все още разпръснати.
73
Keegan, op. cit, 161.
74
Ibid., 166.