Ключът на познанието
- Автор: Робертс Нора
- Серия: key #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валентина Атанасова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ключът на познанието». Краткое содержание книги:
Този път в центъра на събитията е младата и интелигентна библиотекарка Дейна Стийл. Докато са опитва да открие пътя към своя ключ, тя са присъединява към начинанието на двете си приятелки да създадат комплекс, в който посетителите ще могат да се отбият в салона за красота на Зоуи, да си харесат книга от книжарницата на Дейна и да се полюбуват на картините в галерията на Малъри.
Задачата на Дейна не се улеснява ни най-малко от появата на първата й любов — писателя на трилъри Джордън Хоук, който преди години я е изоставил, за да търси слава в Ню Йорк. Дейна бавно осъзнава, че чувствата й са все така живи, а Джордън е неразривно свързан с необикновеното й търсене…
„Стана толкова бързо“, бе единствената мисъл на Зоуи. Не бе имала намерение да си тръгва последна. Беше ужасно. Ужасяващо.
Хрумна й да хукне към стаята за игри и да сграбчи Саймън за ръката, но не бе сигурна къде се намира. Боеше се, че ще се загуби и ще се наложи да вика за помощ. Все пак трябваше да направи нещо.
Започна да събира от пода чашите, които Мо бе съборил. Точно в този миг Брад реши да стори същото.
Неволно удариха чела. И двамата бързо се изправиха и застанаха неподвижни, напрегнати като тетива на лък.
— Аз ще ги вдигна.
Той приклекна, събра чашите и ги сложи на масичката до дивана. Бе достатъчно близо до нея, за да долови аромата й. Винаги бе различен, но неизменно свеж и женствен.
Това бе едно от нещата, които го очароваха. Умението й да бъде различна.
— Кафе?
— Трябва да прибирам Саймън у дома. Време е да си ляга.
— Е, добре тогава.
Когато се озова лице в лице с него и срещна погледа му, Зоуи се смути и почувства парене в тила си. Дали не бе сторила нещо нередно? Дали не бе забравила нещо?
— Благодаря за гостоприемството.
— Радвам се, че дойде.
Когато отново замълчаха, Зоуи бе готова да прехапе устни.
— Не зная къде точно е Саймън.
— В стаята за игри. — Брад се засмя на неловкото положение. — Не знаеш къде се намира. Ела, ще те заведа.
Колкото повече виждаше от къщата, толкова повече Зоуи се влюбваше в нея, макар да изпитваше и страхопочитание. Първо, бе толкова голяма и всички просторни помещения бяха уютни и красиви. Сигурна бе, че дребните неща, подредени във витрините и по етажерките, не са евтини дрънкулки.
Брад я поведе по сводест коридор към голяма преходна стая, навярно библиотека. Таванът бе облицован с дърво, придаващо топлота.
— Има толкова пространство. — Зоуи изведнъж спря, ужасена, че е изрекла това на глас.
— Казвали са ми, че щом започнал, баща ми не можел да спре. Хрумвали му нови и нови идеи, които добавял в проекта.
— Чудесна къща — припряно промълви тя. — Толкова много детайли, без да изглежда претрупано. Сигурно си имал щастливо детство тук.
— Да.
Влязоха в друга стая. Зоуи вече чуваше сирени, изстрели и насърчителните викове на сина си: Давай, давай.
Видеоиграта бе полицейски екшън, който се разиграваше на огромен телевизионен екран. Саймън седеше с кръстосани крака на пода вместо на някой от удобните меки столове в стаята, която наистина изглеждаше мечта за всяко момче.
Имаше маса за билярд, три лабиринта с топчета и ръчки, два симулатора, автомат за сода и джубокс.
Беше с окачен таван, през който проникваше светлината на луминесцентни лампи.
И тук имаше камина, в която играеха весели пламъци, както и малък барплот и втори телевизор с цял шкаф за дискове.
— Господи, това е представата на Саймън Майкъл Маккорт за рая.
— Баща ми обича играчките. Прекарвахме доста време заедно тук.
— Сигурно. — Зоуи застана зад сина си. — Саймън. Трябва да тръгваме.
— Още малко! Още малко! — Лицето му издаваше пълно съсредоточение. — Това е „Голямата автокражба“ три. Близо съм. Скоро ще повикат Националната гвардия. С танкове и всичко останало. Ще ги разбия. Мога да счупя рекорда. Още десет минути.
— Саймън. Тази къща е на господин Вейн.
— Господин Вейн няма нищо против — успокои го Брад.
— Моля те, мамо! Моля те! Танковете!
Зоуи се поколеба. Виждаше на лицето му и нещо друго, освен въодушевление от играта. Виждаше искрена радост.
Героят загина и на екрана потече река от кръв. По задоволството на Саймън тя разбра, че не е неговият играч.
— Има доста насилие. — Брад едва сега осъзна това. — Ако не искаш да играе на подобни неща…
— Саймън разбира разликата между видеоигрите и реалността.
— Браво. Какво ще кажеш да пийнем кафе? Още десетина минути няма да му навредят.
— Добре. Десет минути, Саймън.
— Благодаря, мамо. Ще успея — промърмори той на себе си, вече отново завладян от играта. — Ще го направя.
— Много мило, че му позволяваш да играе с твоите неща — заговори Зоуи, когато оставиха Саймън да води битката си. — Дни наред ми разказваше за първия път, когато е играл тук.
— Страхотно хлапе. Забавно е да бъдеш край него.
— Определено е така.
Влязоха в кухнята, още една красива и просторна стая. Бе боядисана в снежнобяло и весело жълто и навярно дори в най-мрачните дни изглеждаше слънчева.
Вниманието й бе привлечено от огромните плотове и безбройните шкафове, някои от които бяха с врати от матово стъкло. С възхищение огледа лъскавите уреди, с които навярно готвенето бе удоволствие, а не досадно задължение. Изведнъж осъзна, че отново е насаме с него.