Полунощ в стаята на сенките
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Чизмарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Полунощ в стаята на сенките». Краткое содержание книги:
— Не знам.
Диклън все пак бе попитал Одет за рождения ден на Лена, тъй като искаше да е сигурен, че няма да го пропусне.
— Родена е през юли — каза той.
— Значи е рубин. Отгатнали сте.
— Така си е.
Той потръпна леко и си каза, че някои неща бяха предопределени. Взе една от обиците и си я представи на нежното ухо на Лена. Също така си представи как продавачката виждаше на челото му надпис „Импулсивен купувач“.
Облегна се на щанда и пусна в ход северняшките умения за пазарене. Реши, че се е справил добре, когато забеляза, че усмивката на жената вече не бе толкова щастлива.
— Това ли ще е всичко за днес? — попита тя.
— Да. Трябва да тръгвам. Вече е… — той замълча рязко, когато видя, че часовникът му отново е спрял на дванадесет. — Знаете ли, имам нужда от джобен часовник. В момента се занимавам с дърводелство и предполагам, че съм ударил моя и сега ми прави номера.
— Имам великолепни старинни часовници с верижки. Много по-хубави са от днешните.
Тя го поведе към шкафа, издърпа горното чекмедже и сложи един часовник на плота.
— Часовници като този не само съобщават времето — започна продавачката. — Разказват истории. Този…
— Не.
Зрението му се замъгли. Гласовете на останалите клиенти заглъхнаха. Част от съзнанието му разбираше, че другата част се отделя от него. Той се опита да се пребори със странното чувство и учудено загледа как собствената му ръка взима златния часовник и плътния ланец.
Гласът на продавачката едва проникна през мъглата. По-ясно се чуваше друг женски глас, младежки и развълнуван.
„За съпруга ми. За рождения му ден. Той си счупи часовника, а аз искам да му подаря нещо специално. Този е много красив. Можете ли да го гравирате?“
Диклън знаеше много добре какво точно ще види още преди да завърти часовника, за да прочете надписа на гърба му.
„На Люсиен от любимата му Аби. За времето ни заедно. 4 април 1899.“
— Господин Фицджералд? Господин Фицджералд? Добре ли сте? Искате ли вода? Пребледняхте.
— Какво?
— Да ви донеса ли вода? Искате ли да поседнете?
— Не — отвърна той, като стисна здраво часовника. — Не, благодаря. Добре съм. Ще взема и часовника.
Диклън тръгна разтреперан към офиса на Реми. Помнели си, че известно време, прекарано в разумния делови район и рационалната атмосфера на правото, щеше да му помогне да се съвземе.
А и искаше да прекара няколко минути с приятеля си, който щеше да го обича дори и да го мисли за луд.
— Ако ми беше казал, че ще дойдеш — започна Реми, като затвори вратата на кабинета си, — щях да си разместя графика, за да обядваме заедно.
— Не планирах да минавам насам днес.
— Пак си бил на пазар — отбеляза Реми, като кимна към торбата му. — Господи, нищо ли няма да ти изпратят от Бостън?
— Всъщност някои неща ще пристигнат следващата седмица. Най-вече книги.
Диклън се заразхожда из кабинета на приятеля си, като оглеждаше правните томове и дебелите папки. Всичко това му се струваше вече невероятно отдалечено от него.
— Някои неща от кабинета ми в Бостън ще изглеждат добре в библиотеката тук — каза Диклън, като взе попивателната от бюрото, разгледа я, остави я на мястото й и пъхна ръка в джоба си.
— Ще ми кажеш ли какво се върти в главата ти, или ще се разхождаш, докато издълбаеш дупка в килима? — попита Реми, като се отпусна на стола си. — Изморяваш ме.
— Разказах ти за някои от нещата, които се случват в къщата.
— И аз самият се сблъсках с тях, когато ти дойдох на гости в събота. Определено бих се почувствал по-добре, ако ми бе казал, че музиката е долитала от някое радио, което си забравил да изключиш.
— Предполагам, че ще трябва да купя пиано за дамския салон, тъй като явно това е мястото. Бездруго и аз самият обичам да свиря от време на време.
— Значи дойде да ми кажеш, че си търсиш пиано?
— Днес си купих часовник.
— И искаш да ми го покажеш? Искаш ли да повикам секретарката и някои от чиновниците?
— Купих часовник, който е принадлежал на Люсиен Мане.
— Хайде бе! Откъде знаеш? Къде го намери?
— Малък магазин във Френския квартал — отговори Диклън, като извади кутийката и я остави на бюрото на Реми. — Виж го.
Реми се подчини и вдигна капака.
— Елегантен е. Само дето трябва да го вадиш от джоба си всеки път, когато искаш да знаеш колко е часът. Тежък е — добави той, когато вдигна часовника.
— Не… не чувстваш ли нищо?
— Какво да чувствам?
— Погледни отзад, Реми.
— Имената и датите са верни — заключи Реми. — Страхотен късмет е, че си се натъкнал на него.