Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Подкара още по-силно и чак сега забеляза, че конят му откликва на всеки допир. Конят знаеше, че не е грал, но явно беше решил, че се държи както трябва, поне достатъчно добре, за да прояви към него известно уважение. Това май беше единствената му победа за този ден.
Централният площад на Г’данисбан се оказа място на ужасна касапница. Фидлър настигна спътниците си тъкмо когато излизаха с конете си на него. И двамата се извърнаха, щом чуха тропота на копита, и Фидлър успя само да им кимне, забелязал облекчението на лицата им, когато видяха, че е той.
Дори гралският кон се поколеба, когато пристъпи в края на площада. Труповете, покриващи калдъръма, бяха няколкостотин. Най-вече старци, старици и деца. Всички бяха съсечени дивашки на късове, а на някои места — живи изгорени. Вонята на затоплената от слънцето пролята кръв, на жлъчка и гниеща вече плът беше надвиснала тежко над площада.
Фидлър преглътна погнусата си и се окашля.
— След тоя площад — край на всякакъв ред.
Крокъс махна с разтреперана ръка.
— Това малазанци ли са?
— Да, момко.
— По време на завоеванието малазанските армии същото ли са правили с местните хора?
— Искаш да кажеш, дали това е възмездие?
Апсалар заговори с жар, сякаш това я засягаше лично:
— Императорът воюваше срещу армии, не срещу цивилни граждани…
— Освен в Ейрън — прекъсна я язвително Фидлър, спомнил си разговора с Бродника на духа на Танно. — Когато в града се развихриха Т’лан Имасс…
— Но не по заповед на Келанвед! — възрази тя. — Кой заповяда Т’лан Имасс да влязат в Ейрън? Ще ти кажа. Въслата, командирката на Нокътя, жената, която взе ново име…
— Ласийн. — Фидлър я изгледа озадачено. — Никога не бях чувал това твърдение, Апсалар. Писмени заповеди нямаше… поне не са намерени досега…
— Трябваше да я убиете още там — измърмори Апсалар.
Слисан, Фидлър хвърли поглед към Крокъс. Даруджистанецът само поклати глава.
— Апсалар — бавно заговори той, — ти си била дете, когато Ейрън въстана и падна в ръцете на Т’лан Имасс.
— Знам — отвърна тя. — Но тези спомени… толкова са ясни. Аз бях… изпратена в Ейрън… да видя клането. Да разбера какво е станало. И… Аз спорих с Въслата. В стаята нямаше никой друг. Само Въслата… и аз.
Стигнаха края на площада. Фидлър дръпна юздите и я изгледа продължително.
— Теб те беше обсебил Въжето — каза Крокъс. — Покровителят на убийците. Но тези спомени са на…
— На Танцьора. — И още докато го изричаше, Фидлър разбра, че е истина. — Въжето има друго име. Котильон. Дъхът на Гуглата да ме стигне, толкова е очевидно! Никой не се усъмни в убийствата. И Танцьора, както и императорът… убити от Ласийн и избраните от нея старши офицери от Нокътя. Но какво е направила Ласийн с телата? Никой не знае.
— Значи Танцьора е оживял — каза намръщено Крокъс. — И се е възнесъл. Превърнал се е в бог — покровител в Лабиринта на Сянка.
Апсалар не отвърна нищо. Само гледаше и слушаше с добре сдържана безизразност.
Фидлър се изруга наум, че е бил пълен идиот.
— Кой Дом се появи в Драконовата колода скоро след това? Сянка. Двама нови асценденти. Котильон… и Сенкотрон…
Крокъс се ококори.
— Сенкотрон е Келанвед. Не са били убити… нито един от двамата. Спасили са се с възнесение.
— В селението на Сянката. — Фидлър се усмихна кисело. — За да изпълнят желанието си за мъст, а това в един момент е довело до обсебването на едно рибарско момиче в Итко Кан от Котильон, началото на дългия, коварен път към Ласийн. Който се провали. Апсалар?
— Думите ви са верни — каза тя, без да трепне.
— Тогава защо — сърдито попита сапьорът — Котильон не се разкри пред нас? Пред Уискиджак, пред Калам? Пред Дужек? Проклятие, Танцьора ни познаваше всички — и ако този кучи син изобщо е имал понятие какво означава приятелството, то тогава хората, които току-що споменах, бяха негови приятели…
Апсалар изведнъж се изсмя и стъписа и двамата.
— Бих могла да излъжа и да кажа, че е искал да опази всички ви. Наистина ли държиш да научиш истината, Подпалвачо на мостове?
Фидлър почервеня и изръмжа:
— Държа.
— Танцьора вярваше само на двама души. Единият беше Келанвед. Другият беше Дасем Ълтър, Първия меч. Дасем е мъртъв. Съжалявам, ако това те обижда, Фидлър. Но като помисля, бих допуснала, че Котильон не вярва на никого. Дори и на Сенкотрон. Император Келанвед… е, добре. Асцендент Келанвед — Сенкотрон — о, това е нещо съвсем различно.
— Той беше глупак — заяви Фидлър и стисна юздите.