Бялата ръкавица
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Бялата ръкавица». Краткое содержание книги:
Той скоро стигна до съборената колиба в Джаретовите пущинаци, осветена от сребристата луна — такава, каквато я беше видял последния път. Но сега не срещна Грегъри Гарт и свирепите му помощници. Плашилата бяха изчезнали заедно с прътовете, които ги държаха, и вече нищо не напомняше, че на това самотно място пътникът е чувал неприятната заповед: „Горе ръцете!“ Холтспър не можа да отмине, без да се усмихне, нещо повече — когато си представи смешната случка в подробности, спря коня, облегна се назад на седлото и се изсмя с цяло гърло.
Като разбра, че господарят му е във весело настроение, Хюбърт отговори с цвилене. Може би и той се смееше. Но човекът и конят млъкнаха изведнъж предпазливо. Цвилене от няколко коня отвърна на цвиленето на Холтспъровия кон и кавалерът разбра, че това не е ехо, а коне приближават към това място.
Той изведнъж прекъсна смеха си, даде знак на коня да стои мирно и се ослуша.
Цвиленето на другите коне идваше от далечината — като че ли група конници изкачваше пътя по Червения хълм. Скоро и други звуци — удряне на саби в железни стремена и конски тропот — потвърдиха предположението му.
— Конен взвод! — промълви Холтспър. — Сигурно хората на Скарт се връщат от някаква работа в Ъксбридж! Ела, Хюбърт! Не бива да ни срещнат.
С едно докосване на шпорите и леко подръпване на юздите той насочи добре тренираното животно зад колибата, дето под сянката на листнатите клони отново го спря.
Скоро тропотът от копита стана по-ясен, както и дрънкането на ножници и звънтенето на шпори и на юзди.
Гласове на мъже се примесваха с тоя шум и след малко мъжете и конете им излязоха от сянката на храсталака и тръгнаха по поляната край колибата.
Бяха седмина — седмият вървеше пред другите, които по двама яздеха след него.
Облеклата им показваха, че са военни — един офицер, придружен от охрана.
Когато стигнаха пред колибата, водачът им спря И заповяда на другите да последват примера му.
Спирането беше ненадейно — внезапно измислено от офицера и неочаквано за подчинените му. Явно, че беше предизвикано от вида на развалината.
— Сержанте! — каза водачът на малката група, обръщайки се към един от хората си, който яздеше най-близо до него. — Това трябва да е мястото, където е бил спрян кралският куриер! Ето разрушената колиба, за която той говореше, а това трябва да са Джаретовите пущинаци. Какво мислиш ти?
— Те трябва да са, господин майор — отговори сержантът. — Не може да бъде друго. Извървяхме вече четири мили от Ъксбридж и навярно сме близо до имението Бълстрод. Сигурно това са Джаретовите пущинаци.
— Колко жалко, че онези мошеници не се показват тази нощ. Какво не бих дал, да можех да ги отведа със себе си — с вързани крака и ръце. Това би било удовлетворение за бедния Кънлиф, когото съблекли гол — оставили му само чорапите. Ха! Ха! Ха! Да можех отнякъде да видя как е изглеждало това прочуто дворцово конте тук на лунната светлина. Ха! Ха! Ха! Стори ми се, че в тази посока чух да цвили кон — продължи водачът на войниците. — Ако тези, които са ограбили куриера, не са били разбойници, можехме да ги срещнем…
— Вие забравяте, господин майор — отвърна сержантът, — че са взели и коня на мастър Кънлиф. Може би капитанът на разбойниците вече не ходи пеш, а язди на кон!
— Не, не — отвърна офицерът. — Цвиленето, което чухме, беше от някоя селска кранта, пусната на свобода из пасбищата. Напред! И без това изгубихме много време. Ако това са Джаретовите пущинаци, вече сме близо до целта. Напред!
Казвайки това, водачът на групата препусна по пътя, последван от три реда войници. Шумът от снаряженията и тропотът на конете не им позволи да чуят презрителния неволен смях на кавалера, който се бе скрил в сянката на колибата.
— Още един кралски куриер до Скарт! — промълви Холтспър, като отправяше коня си към пътя. — Сигурно носи копие от онова ценно писмо. Ха! Ха! Негово величество изглежда е решил този път то да стигне до своето предназначение. Охрана от шестима конници! Въпреки това, въпреки самохвалството на техния водач сигурен съм, че само да се бях поизкашлял малко по-силно, за да ме чуят, те щяха да препуснат по-бързо, отколкото сега. Тези надменни слуги на краля — „кавалери“, както надуто се зоват, са истински страхливци. Храбри са само на думи. О! Веднъж да дойде часът, когато англичаните ще разберат, че трябва да поискат правата си с меч в ръка — единственият начин, да ги получат! Тогава ще ги видя аз тия самохвалковци как бягат, разпилени като плява, пред борците за свобода! Дано бог помогне този час да, настъпи скоро! Хайде да тръгваме, Хюбърт — и по-бързо!