Бялата ръкавица

В същата нощ, когато Хенри Холтспър яздеше надолу по Червения хълм с ясно определена цел — да стигне „Главата на сарацина“, в същия час неколцина пешеходци — не заедно, а разпръснати на групи по двама, по трима и по четирима — прекосяваха Колн при Ъксбридж. Те преминаваха моста и се отправяха по пътя към странноприемницата.

Стигайки там — групите идваха една след друга, — те влизаха вътре, след като казваха уговорената парола или поздрав на домакина, който ги посрещаше при вратата. Това продължи, докато петдесетина души се вмъкнаха през обраслата с бръшлян порта на „Главата на сарацина“. Бяха само мъже — между тях не се виждаше нито женска фигура, нито женска дреха. Те бяха простички, обикновени хора, но може би не от най-простите. Дрехите им издаваха, че са занаятчии от различни занаяти; в ония времена облеклото показваше занаята.

Те не бяха празнично облечени. Касапинът носеше високи кожени ботуши, пропити с лой, воденичарят — бяла шапка, посипана с паспал, ковачът — широки панталони, скрити под престилка от цяла овча кожа, а кривите крака на шивача бяха надянати в памучно кадифе.

В някои от групите се виждаха мъже с по-изискан вид; те носеха касторени шапки и дрехи от по-хубав плат, здрави червеникави ботуши и бели ленени маншети и яки. Но дрехите им бяха някак си просто ушити, което показваше, че тези хора принадлежат към класата на дребните собственици на магазинчета — същите, които днес погрешно се наричат търговци.

Всяка вечер, особено ако времето беше хубаво, някои от тия мъже търсеха гостоприемството на „Главата на сарацина“, защото нейната изба беше една от най-известните и привличаше посетители дори от Ъксбридж. Но тази вечер големият брой на гостите и късният час, в който пристигнаха за споменатата среща, показваха, че идват с по-важна цел, отколкото само да пийнат от прочутото пиво на мастър Джарвис.

Имаше нещо делово в хората, които бързаха по пътя. Тихите им разговори се водеха със сериозен тон и показваха, че разискват нещо важно. Те не се шляеха като хора, които правят вечерната си разходка, а крачеха, сякаш трябваше да изпълнят някаква поръчка или да отидат на определена среща.

Както казахме по-рано, стопанинът на странноприемницата посрещаше различните групи. Имаше ле що тайнствено в този безмълвен поздрав, толкова необичаен за „Главата на сарацина“, още повече че по широкото приветливо лице на собственика нямаше и сянка от усмивка. Също така тайнствено изглеждаше и държанието на гостите, когато стигаха до вратата: всеки повдигаше дясната си ръка само на няколко инча от носа на мастър Джарвис, с палец, свит навътре, задържаше ръката си така една-две секунди и след това я отдръпваше.

Загадката можеше да се обясни само ако се предположеше, че това бе някакъв уговорен знак, а слабото утвърдително кимване, с което му се отговаряше, бе разрешение за влизане.

Можеше да се забележи също, че гостите, които правеха този знак, не отиваха в голямата зала или кръчмата на странноприемницата, а продължаваха по дълъг коридор към вътрешността на сградата, където една голяма и по-добре наредена стая беше приготвена, за да ги приеме.