Бялата ръкавица
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Бялата ръкавица». Краткое содержание книги:
Душевното му равновесие, нарушено напоследък от някои неприятни мисли, бързо се възвръщаше и сигурно щеше да напусне мястото успокоен, ако в този миг не се бе случило нещо пред очите му.
Мериън Уейд, бе стигнала до половината на хълма и напредваше с бърза стъпка. Точно тогава някой друг, който вървеше по-бързо, се появи на алеята зад нея.
Вторият пешеходец сигурно беше излязъл измежду дърветата, защото миг преди това на алеята се виждаше само отдалечаващата се фигура на дамата.
След няколко мига тя бе настигната и сега двете фигури тръгнаха заедно. Те продължиха да вървят така, с глави наклонени една към друга, сякаш заети в интимен разговор.
Дрехата на лицето, което неочаквано се появи, беше също светла и това лице можеше да бъде жена. Но червеният ешарп през рамо, островърхата шапка с щраусови пера и най-вече височината на фигурата подсказваха на Хенри Холтспър, че този, който върви с Мериън Уейд, е мъж.
Същите неща доказваха, че това не е брат й — Уолтър не беше толкова висок. Не можеше да бъде и баща й — сър Мармадюк се обличаше винаги в черно.
Редиците кестенови дървета, които ограждаха алеята свършваха близо до върха на хълма. Фигурите се бяха появили там. В следващия миг те излязоха от сянката на дърветата и станаха по-ясни.
— Това не е нито баща й, нито брат й — това е Скарт.
Тези думи бяха произнесени от Холтспър с глас, в който се четеше изненада и болка.
— Натрапи й се! Измъкна се крадешком между дърветата, сякаш я е чакал там! Не бих се учудил, ако наистина е така. Какво мога да сторя? Дали да ги последвам и прекъсна разговора? Това е опасно — продължи след малко Холтспър. — Ах! Злодей — извика той, като се изправи на стремената и размаха юмрук към отдалечаващите се фигури. — Само да посмееш — ако науча за една обидна твоя дума, за един неприличен поглед, и наказанието, което вече получи, ще бъде нищо в сравнение с това, което се очаква. О, господи! — извика той, сякаш друга, по-неприятна мисъл го бе разгневила още повече. — Ужасна е тая гледка. Вълкът върви до агнето! Той й се покланя и се навежда към нея! Гледай! Тя се обръща към него! Тя изглежда разположена към него! О, господи! Възможно ли е това?
Несъзнателно ръката му посегна към дръжката на шпагата, а шпорите се забиха в хълбоците на коня.
Буйното животно скочи напред по алеята, обърнато към къщата, но преди да направи втори скок, отново го задържаха.
— Аз съм глупак — промълви ездачът. — И ти също, Хюбърт. Поне за такъв щяха да ме помислят, ако бях отишъл там. Какво бих могъл да кажа за свое оправдание? Но това не е възможно. А ако е тава, аз не би трябвало да съжалявам за нея. Ха! Стигнаха до моста. Тя го оставя и изтичва към къщата. Той остана вън, изоставен! О, Мериън, ако съм те обидил, то е, защото лудо те обичам — лудо! Прости! Прости! Никога вече няма да те следя!
Като каза това, той обърна коня си и без да погледне назад, препусна към портата.
Дори когато отваряше и затваряше вратата, той не погледна към алеята, а пришпори коня по широкия път и продължи галопа си, прекъснат поради вратата. Конят се движеше към дома му — поне докато стигна горската пътека, която се отделяше към Стоун Дийн. Там Холтспър спря и вместо да продължи по пътеката, остана върху седлото по средата на широкия път, като че ли не беше решил накъде да тръгне.
Той погледна към небето, малка част от което се виждаше над дърветата от двете страни на пътя.
Виолетовият здрач все още се бавеше между тъмните облаци, но през отвора, който те образуваха на изток, видя новата луна, ясно изрязана на хоризонта.
— Едва ли има смисъл да се връщам в къщи сега — промълви той, като извади часовника си и го приближи до очите си. — Колко бързо измина последният час. Ах! Колко приятно! След час хората ще бъдат там. Ако яздя бавно, ще стигна точно навреме и ти, Хюбърт, ще можеш да вечеряш на някоя ясла в „Главата на сарацина“. Я! Жена на прозореца? Небеса, това е Мериън!
Възклицанието се изтръгна от него, когато погледна назад към парка и забеляза къщата през един процеп между кестеновите дървета.
Няколко прозореца бяха осветени, но очите на кавалера се спряха само върху един — там където под свода на пердетата на осветения от лампата фон се забелязваше женска фигура. От такова голямо разстояние можеше да се види само фигурата — стройна, изящна и царствена; тя можеше да бъде само на Мериън Уейд.
След продължително взиране, което започна с усмивка и завърши с въздишка, Холтспър отново дръпна юздата на Хюбърт и тихо се отдалечи.