Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)
- Автор: Холанд Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Верих
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)». Краткое содержание книги:
— Или поне така си въобразявах — добави Байрон и замълча, загледан в сенките край свещта. Наля си чаша вино и я изпразни на един дъх. Когато отново заговори, гласът му звучеше мрачно.
— Една вечер вървях по тясна, оживена улица. Неотдавна бях пил. Не изпитвах жажда, а по-скоро — напираща във вените ми сила. Изведнъж сред уличните зловония подуших най-чистата миризма, която някога бях долавял. Дори да мога да превърна думите в парфюм, не бих могъл да я опиша — той погледна към Ребека, — защото беше нещо, което смъртните никога няма да разберат. Златиста, чувствена миризма — съвършена.
— За кръв ли става дума? — попита Ребека.
— Да — кимна лорд Байрон. — Но… Не! Беше нещо много повече. Почувствах копнеж, който сякаш ме прониза до мозъка на костите, до стомаха, до съзнанието ми. Спрях се на място насред улицата и поех дълбоко дъх. Тогава го видях — бебе в ръцете на жена. Миризмата на кръв идваше от това дете. Пристъпих крачка напред, но жената се изгуби. Когато стигнах на мястото, където беше до преди миг, от нея нямаше и следа. Отново поех дъх — мирисът изчезваше. Тогава отчаяно се втурнах по улицата. Видях отново жената пред себе си, после тя се скри за втори път. Гоних я, но скоро и мирисът на кръв се изпари във въздуха. Разкъсвах се от мъка. Цяла нощ търсих това бебе. Лицето на майката бе скрито под качулка, а то самото изглеждаше като всяко дете на тази възраст. Накрая се отчаях и сложих край на диренето.
Излязох от Атина и препуснах напред. На една скала над морето имаше храм, където ходех често, за да подреждам мислите си. През онази нощ спокойствието на църквата сякаш ми се надсмиваше. Усещах единствено жаждата, която ме измъчваше. В ноздрите си чувствах уханието на онази кръв. Знаех със сигурността на откровение, че няма да съм истински щастлив, докато не я опитам. Затова станах, развързах коня и се приготвих да се върна в града и да издиря детето. В този миг видях Лавлейс. Стоеше между две колони, а изгревът зад гърба му бе кървавочервен. Той приближи. Взря се в очите ми, после внезапно се засмя. Плесна ме по рамото и рече: „Поздравления!“
„За какво?“, попитах бавно аз.
„Как така? За вашето дете, разбира се.“
„Дете ли, Лавлейс?“
„Да, Байрон, дете.“ Той пак ме плесна по рамото. „Някоя от вашите курви ви е родила копеле.“
Облизах устни. „Откъде знаете?“, попитах аз мрачно.
„Знам, защото ви видях как обикаляхте из града цяла нощ като разгонена кучка. При нашата порода, сър, това е безпогрешен признак, че ви се е родило дете.“
Почувствах как ме обзема призрачен хлад. „Защо?“ попитах, надявайки се да видя лъч на надежда в очите на Лавлейс. Но такъв не открих.
„Струва ми се, сър, че този фатален факт е неоспорим.“ Той се засмя. „Наричам го фатален, макар да не заслужава и най-долна ругатня, разбира се. Само че вие, сър, такъв, какъвто сте, все още не се отказвате напълно от принципите си. Доста самонадеяно от ваша страна, Байрон, при дадените обстоятелства, доста нахално.“
Приближих бавно и го хванах за гърлото. „Казвай!“ изсъсках му аз.
Лавлейс се задави, но аз не отпуснах ръце. „Казвай“, прошепнах. „Кажи, че онова, за което намекваш, не е вярно.“
„Не мога“, едва си пое дъх той. „Щях да го крия от вас още дълго, защото виждах колко слабо е засегната душата ви от порока, но е безсмислено. Трябва да научите истината, Байрон. Вие сте обречен“, той се захили, „онези, които носят вашата кръв, ще са ви най-вкусни.“
„Не!“
„Да!“, въодушевено викна Лавлейс.
Поклатих глава. „Не може да е вярно.“
„Вие помирисахте кръвта. Чудесен аромат, нали? И още го усещате в носа си. Той ще ви подлуди, виждал съм всичко това.“
„Значи и вие сте го изживял?“ — Лавлейс вдигна рамене и зави мустак. „Никога не съм си падал по децата.“
„Но нали са ваша плът и кръв…“
„Ммм…“ Лавлейс примлясна. „Вярвайте ми, Байрон, малките копелета имат невероятна кръв.“
Отново го стиснах за гърлото. „Остави ме“, извиках аз. Лавлейс отвори уста за нова злобна забележка, но погледите ни се срещнаха и той бавно наведе очи. Разбрах, че въпреки терзанията ми, силата ми е непомрачена. Но каква полза от това? Моите способности щяха да работят единствено за реализиране на моята орис. „Остави ме“, прошепнах отново. Блъснах Лавлейс, той се олюля и падна. Когато в ушите ми прозвучаха копитата на неговия отдалечаващ се кон, седнах сам на края на скалите. Цял ден се борих с жаждата за кръвта на собственото си дете.
— Значи той ви каза истината? — тихо попита Ребека. — Лавлейс?
Лорд Байрон я погледна с проблясващи очи.
— Да.
— После…
— Какво?
Ребека се взря в него, притискайки с ръка шията си.