Нови хиляда и една нощ
- Автор: Стивънсън Робърт Луис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нови хиляда и една нощ». Краткое содержание книги:
Челънър неохотно обеща, а младата дама, като му хвърли признателен поглед, изчезна зад ъгъла. Но силата на очарованието й бе малко притъпено, защото младият човек не само нямаше сестри, но и единствената му близка роднина от женски пол бе една пралеля в Уелс. А и тъй като беше сам, обаянието, под което се намираше доскоро, започваше да отслабва, държането му се видя смешно и, обзет от бунтовен дух, се впусна по дирите на непознатата. Ако читателят се е поддавал някога на увлечението да скита нощем, не може да не знае, че някои пивници около големите железопътни гари отварят много рано. Завивайки зад ъгъла, Челънър забеляза, че очарователната му спътничка изчезна именно в една от тях. Да кажем, че беше изненадан, би било неточно, защото отдавна се бе отърсил от това чувство. Силно възмущение и разочарование обзе душата му и той мислено прокълна своята вулгарна чародейка. Тя се загуби само за секунда, после двукрилата врата се отвори наново и девойката се появи пак, придружена от някакъв младеж в дрипаво и смачкано облекло. Размениха си оживено пет-шест реплики, после мъжът се прибра в кръчмата, а младата дама с малко по-бърза стъпка закрачи обратно към Челънър. Приближаваше се към него с чудна грация, от бързане глезенът й се подаваше изпод роклята, движенията й показваха пъргавина и младост, и макар че Челънър все още мислеше да бяга, колкото повече се скъсяваше разстоянието помежду им, толкова повече избледняваше и отслабваше тази мисъл. Срещу обикновена хубост беше застрахован, ала сега, пред тази несъмнено благородна осанка, вече нямаше смелост да бяга. Със закоравяла авантюристка би се отнесъл както подобава, ала пред жена, която въпреки всичко — не можеше да отрече — беше истинска дама, се чувствуваше обезоръжен. Точно на ъгъла, откъдето бе проследил срещата й, тя се сблъска с него, все още зашеметен от видяното. Ярка руменина обля лицето й. „Ах! — извика тя. — Ах, колко сте невъзпитан!“ Остротата на атаката накара галантния кавалер да се опомни.
— Мадам — възрази той, мъчейки се да се покаже колкото може по-твърд, — мисля, че не можете да се оплачете поне до тоя момент от невъзпитаност, аз търпеливо се оставих да ме преведете през значителна част от града и ако сега поискам да ме освободите от задължението ми на ваш покровител, вие си имате приятели, които с радост ще ме заместят.
Девойката остана за миг онемяла.
— Добре — каза тя. — Вървете си! Вървете си и бог да ми е на помощ! Видяхте как аз — невинно момиче! — бягах от страшна катастрофа, преследвана от лоши хора и нито от съжаление, нито от любопитство, нито от уважение не изчаквате поне да изслушате обясненията ми или да ме подкрепите в моето нещастие. Вървете си! — повтори тя. — Наистина е свършено с мен — и с енергичен жест се обърна и побягна по улицата.
Челънър я гледаше как се отдалечи и изчезна, и дълбокото убеждение, че го мамят, се бореше с почти непоносимо чувство за виновност. Щом дамата се скри, второто чувство надделя. „Ако съм постъпил несправедливо с нея — мислеше си той, — значи поведението ми е явен пример на неучтивост. Възпитаният й тон, изисканият език и грациозното, скромно държане опровергават решително всякакви подозрения.“ Раздвоен между разкаяние и любопитство, той тръгна полека по следите й. На ъгъла отново я видя добре. Сега тя вървеше по-бавно, като ранена птица. Забеляза дори как протегна опипом ръка, падна и се облегна на стената. При тази гледка сърцето на Челънър се разтопи съвсем. С няколко разкрача той я настигна и сваляйки за пръв път шапката си, я увери с най-прочувствени слова в дълбокото си уважение и твърдо желание да й помогне. Отначало, докато говореше, тя не му обръщаше внимание, но постепенно като че ли започна да схваща смисъла на думите му, размърда се, изправи се и най-после, с рязко движение, изразяващо прошка, извърна към младия човек лице, на което се четеше едновременно укор и признателност. „Ах, мадам — извика той, — аз съм всецяло на ваше разположение!“ И още веднъж, но този път много почтително, й подаде ръка. Тя я пое с въздишка, която го трогна до дъното на душата, и двамата пак тръгнаха из пустите улици. Но сега, сякаш съкрушена от вълнение, девойката започна да забавя крачка, все по-силно се облягаше на ръката му, а той като птица закрилница се надвесваше нежно над своята отпаднала спътница. Но въпреки физическата си немощ тя не губеше присъствие на духа и когато след малко я чу отново да чурулика весело и мило, Челънър беше възхитен от неизтощимостта на своята дама. „Да забравя — рече тя, — поне за половин час да забравя“. И наистина, с всяка изречена дума като че забравяше несгодите си. Спираше се пред всяка къща, измисляше сама име на собственика и го описваше: тук живее стар генерал, с когото щяла да се венчава на пети идущия месец, там е къщата на богата вдовица, която хвърлила око на Челънър, и макар че продължаваше да се обляга отпаднало на ръката на младежа, в ушите му звучеше тихият й приятен смях. „Ах — въздъхна тя, сякаш да се оправдае, — при живот като моя трябва да се хващам здраво за всеки щастлив миг, който ми падне.“