![Натиснете Enter ако смеете… [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/1/9/6/2/natisnete-enter-ako-smeete-bg-download.jpg)
Натиснете Enter ако смеете… [bg]
- Автор: Лавджой Уилям
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йорданка Зафирова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Натиснете Enter ако смеете… [bg]». Краткое содержание книги:
— Искаш ли копия от файловете ми?
— Да, ако обичаш.
Тя се усмихна:
— Значи французинът ще я кара постарому?
— Така казва. Трябва да се запознаеш с него. Мисли, че може да се търси елемент на пацифизъм.
— О?!
Мартин им разказа за случилото се в Международния червен кръст.
— Било е подписано със символа на намръщено лице? — учуди се Зоерн. — Точно както и предупредителното съобщение.
— Не съм видял съобщението, но мисля, че символът е същият.
Грей каза:
— Не знам дали е насочено срещу войните, но по някакъв начин засяга общественото съзнание. Спомнете си за инцидента в Литъл Рок с членовете на Ку Клукс Клан.
— Или голф клубовете в Палм Спрингс — допълни Гари Хамър.
— Може да се наложи да разширим кръга на заподозрените — съгласи се Ръсел. — Току-що получих доклада на отдела по поведенчески профили. Пред всеки от вас има копие. Профилът не се различава особено от предвидения. Отделът не смята, че нашият човек има някакво отношение към мира.
— Докладът ще стесни ли обръча около престъпника? — попита Брус Бауърс.
— Възможно е. Още не знам.
Телефонът в другия край на стаята иззвъня. Веласкес стана и вдигна слушалката. Каза името си, изслуша човека отсреща и съобщи:
— Луан, отделът по компютърни престъпления е останал без базите си данни.
Давид Вайзнер беше прекарал цялата нощ в кабинета си. Успя да подремне за около час след полунощ.
Кабинетът му беше разположен близо до тайната квартира на Централния институт за разузнаване и технология. Той се намираше на гърба на една пътническа агенция във фоайето на „Хилтън“ в Тел Авив. Повечето му приятели и познати смятаха, че Давид работи в туристическата индустрия. Пътуванията му бяха достатъчни, за да поддържат това мнение.
Очите му вече сами се затваряха и той поглеждаше от време на време към кожения разтегателен диван до стената. Едва успяваше да си наложи да върне вниманието си отново към екрана.
Мониторът беше част от компютър Ай Би Ем, свързан само с електрическата мрежа. Информацията на екрана идваше от едно от дванадесетте флопита, предоставени от директора на архивите. При това предоставени с хиляди предупреждения и резерви. Директорът никак не беше доволен от факта, че тази информация може да излезе от прекия му контрол. Вайзнер знаеше, че всъщност данните далеч не покриват всички досиета в института. Базата данни му даваше само онези имена, които са свързани по някакъв начин с компютрите или високотехнологичните престъпления.
Вече преглеждаше досиетата под буква „Т“. До обяд щеше да е приключил. Тъкмо навреме, за да изпрати дискетите до Лондон с куриера на посолството.
На вратата не се почука. Всъщност щеше да е доста странно в четири часа сутринта. Вайзнер чу как в ключалката се превъртя ключ и веднага се разсъни. Стана от стола и отвори чекмеджето, в което държеше беретата си.
В кабинета влезе Исак Липцин и затвори вратата след себе си.
Вайзнер с облекчение се отпусна и затвори чекмеджето.
— Добро утро, Давид. Впечатлен съм, че работиш толкова рано.
— По-скоро късно, шефе. Силите ми са на привършване.
Възрастният човек махна със слабата си ръка към компютъра.
— Как върви задачата?
Давид взе бележника, чиито страници бяха покрити със ситно изписани имена.
— Това са файловете, които изтрих от диска.
Липцин прегледа набързо първата страница и обърна втората.
— Осемдесет имена?
— Да, господине.
— Много добре. Не мисля, че някой трябва да знае за досиетата на тези хора.
Изтритите файлове от дискетите за Лондон включваха имената на учени и администратори, които работеха за някои от най-големите компютърни и софтуерни корпорации в света — „Ай Би Ем“, „Хюлет-Пакард“, „Майкрософт“, „Диджитал“, „Сторидж Дейта“ и други. Вайзнер разбираше защо институтът събира подобна информация и нежеланието на Липцин да популяризира този факт.
Но едва ли само това можеше да бъда причина за личното посещение на шефа в кабинета му, и то по такова време.
— Има ли някакъв проблем, господине?
— Да, така изглежда. Направи ли копия на файловете, преди да ги изтриеш?
— Не. Директорът на архивите ме увери, че това не са единствените екземпляри.