Пратеникът от езерото Гарда

Младежът разтвори албума. Сцените тук бяха различни. Семейни празници, рождени дни, глуповато ухилени физиономии. Пийналият синьор Тучи рецитираше, качен върху масата в трапезарията. Онзи ръб Делийски вдигаше наздравица, а до него някаква красавица го зяпаше отегчено. Негодникът Дарко издуваше бузи пред торта със свещи. Гаврил жонглираше върху висока метална стълба и поставяше златиста звезда на върха на двуметрова коледна елха.

Роко протегна ръка и постави албума върху останалите. Блудкави семейни мигове, наситени с изкуствена сантименталност. Младежът грабна купа и го домъкна до бюрото. Тропна албумите отгоре и се зае да ги подрежда по местата им.

В този миг погледът му падна върху малка черно-бяла снимка, която лежеше върху мекия килим. Вероятно бе изпаднала между страниците.

Роко се наведе и посегна към гладката хартия. Взря се в образите. Доближи снимката съвсем близо до очите си и прокара пръст върху лицето на жената.

Беше млада, спокойна и усмихната. Роко почувства, че не му достига въздух. Нокътят му продра гланцираната повърхност. Младежът изпита неудържимо желание да заличи следите от красивото лице върху хартията. Той смачка снимката в дланта си и почувства, че въздухът в помещението тежи. Изпита спешна нужда от кислород. От светлина. От разумно обяснение.

Пусна намачканото парче хартия върху бюрото. Огледа пръстите си, сякаш се страхуваше изображенията да не са прогорили плътта му. Прокара длани по грубия панталон, за да изчисти мръсотията, наслоила се от допира със снимката.

Може би, ако Гаврил се мернеше пред очите му, първото нещо, което щеше да направи, беше да се опита да го удуши. Нямаше да го остави да изрече нито дума. Не бяха необходими никакви обяснения. Само присъди, изпълнени незабавно.

Роко вдигна поглед и съзря в рамката на вратата тъмна фигура.

Този тип не му беше необходим. Виновникът беше друг.

Роко блъсна стърчащия на прага Дарко и хукна надолу по стълбата. Младият Герев се спусна след него. Настигна го на двора. Повали го на земята и стовари върху лицето му тежкия си юмрук.

Роко не усети болката. Почувства единствено прилива на див, необуздан гняв. Сграбчи гърлото на негодника и заби пръсти в жилавата плът.

Видя как очите на нещастника се изцъклиха. След минута мерзавецът щеше да се въргаля безжизнен в калта в компанията на злобния изгладнял пес.

Роко стисна очи. Не би могъл да си представи по-справедливо наказание. За лъжите. За заблудите. За потулената тайна.

Той сграбчи още по-здраво гърлото на Дарко. Онзи започна да се дави в хрипове. Устните на Роко се извиха в крива усмивка.

Възмездието щеше да дойде оттам, откъдето добрият Гаврил Герев изобщо не очакваше…