Лъвовете на Ал-Расан

Онази нощ край Фезана Родриго говореше за жена си като за някакво страшилище. Странно чувство за хумор! Алвар го боготвореше, както и цялата му дружина. Това беше показателно.

Откакто той пристигна, двамата бяха говорили много малко, и все в присъствието на други хора. Веднъж Родриго обяви намерението си да я наеме пред няколко души, в това число бен Аврен. Той изразително вдигна вежди, но по-късно, когато останаха сами, не повдигна въпроса. Джехане също.

Родриго обикновено беше извън града — преследваше разбойническите банди на североизток или правеше демонстрация на сила в малкия, но важен град Фибас, разположен недалеч от прохода, който водеше към Фериерес. Рагоса владееше това градче и прибираше данъците, но крал Бермудо от Халоня явно имаше някакви апетити към него.

Той вече беше поискал париас, насърчен от примера на племенника си във Фезана. Джадитите ставаха дръзки. Припомняйки си онзи разговор край огъня, Джехане попита веднъж Мазур колко дълго смята, че ще оцелеят местните царчета в Ал-Расан. Той не отговори.

Родриго беше дал да се разбере, че иска тя да придружава хората му по време на тези походи. Цар Бадир обеща да си помисли, след което увеличи задълженията й в двора. Тя знаеше, че това е работа на Мазур. Условията на договора й оставяха свобода да напусне, когато пожелае, но те явно бяха решили да й създават трудности в това отношение. Родриго, който цялата есен ту напускаше града, ту се връщаше, чакаше удобен случай.

Хусари ибн Муса беше с него на няколко такива похода. Джехане не можеше да познае някогашния си пациент. Само за няколко месеца той беше отслабнал видимо и сега изглеждаше по-млад и по-силен. Вече не го мъчеха бъбречни кризи. Можеше да язди от сутрин до вечер, беше се научил да борави с меч и лък. Носеше широкопола джадитска шапка дори и в града. В желанието си да го подразни Джехане веднъж каза, че двамата с Алвар са си разменили ролите. Когато се видяха за пръв път, те много се смяха, после се замислиха.

Кожената джадитска шапка беше за Хусари нещо като емблема. Един вид напомняне. Той също се беше заклел да отмъсти и това обясняваше настъпилите промени у него. Хусари не се беше отказал от търговията — каза й го една вечер, когато отиде при нея на вечеря в Киндатския квартал, както гостуваше навремето в дома на баща й. Хората му бяха из цял Ал-Расан, дори и в Рагоса. Но сега главното беше друго, поне така твърдеше той. Джехане се изкушаваше да попита какви са взаимоотношенията му с Картада, дори го направи, но Хусари предпочете да замълчи.

По-късно, докато лежеше будна в леглото си, си мислеше, че всички тези мъже, които й вярваха, имаха и какво да крият от нея. Освен Алвар може би. Беше сигурна, че той ще й отговори, каквото и да го попита. Велас също. Велас, който винаги беше на поста си. Истински божи дар, който тя не заслужаваше. Спомни си, че не друг, а баща й я накара да го вземе със себе си, когато напускаше Фезана.

Покрай всичко това тримата й колеги в двора я мразеха люто. Това можеше да се очаква. Жена, киндатка, предпочитана от министъра. Открито подмамвана от прочутия джадитски капитан да стане лекар на дружината му. Имаше късмет, че още не са я отровили — така писа тя на сер Резони в Сореника. В писмото си го молеше да продължи да пише на баща й. Имаше причини да смята, че сега Исхак ще му отговори. Самата тя пишеше на родителите си два пъти в седмицата. Отговорите, които пристигаха, бяха писани от ръката на майка й, но много често под диктовката на баща й. Изглежда, в този свят все още ставаха малки, добри чудеса.