В плен на магията

— Вкъщи имаме тонове стари книги със заклинания. След като вие с Кал изчезнахте, Торин се зае да ги проучва и намери заклинание, с чиято помощ можеш да се придвижваш от огледало в огледало.

— Разбира се, проблемът бе да открием твоето — добави Айслин, която тъкмо бе изплувала от заобикалящия ни мрак.

— Не се ли страхувате, че ще се пръждоса завинаги от собственото си огледало и вместо това ще започне да кръстосва… тези в момичешките съблекални, примерно?

Айслин стрелна с очи Изи, после каза:

— Торин си има причини да иска да остане с нас.

Дори на слабата светлина забелязах руменината, която плъзна по скулите на Изи. Някой ден може би щях да разбера за какво точно става дума. Вероятно след като успеех да разреша всички останали проблеми и загадки, които ме чакаха.

Джена все още здраво стискаше кръвния си камък, но вече дишаше нормално. Доволна, майка ми я потупа по рамото и я посъветва:

— Остани така още малко. Лежи и си почивай.

Джена кимна и затвори очи. Чак тогава майка ми се изправи, дойде при мен и ме прегърна.

— Мисля, че проляхме достатъчно сълзи при предишната си среща след дълга раздяла — каза тя през смях, заровила лице в къдриците ми.

— Когато всичко свърши, обещавам никога повече да не напускам дома. Ще си седим вкъщи, ще си поръчваме пица и ще гледаме тъпи шоута.

Майка ми се отдръпна и погледна към нещо или някого зад мен.

— О, мисля, че все пак от време на време ще искаш да излизаш — заяви.

Арчър обгърна с топла ръка кръста ми:

— Ей, ама и аз харесвам пица и тъпи шоута.

Обърнах се изненадана към него:

— Гърдите ти…

— Кал — обясни той с една дума. — Май вече му дължа цяла планина хамбургери. Чак ме е срам от самия себе си.

Майка ми ми се усмихна лекичко и подхвърли:

— Знаеш ли, не така съм си представяла срещата си с първия истински… приятел на Софи.

— Мамо!

Арчър ме притисна към себе си:

— Да не би наистина да съм първото момче, което родителите ти спасяват и пренасят от омагьосан остров с помощта на огледало? Чувствам се наистина специален!

Направих физиономия, която би трябвало ясно да показва какво мисля. После се обърнах към водата:

— Предполагам, че това е Лох Балах?

— Да — отвърна Айслин. — Бяхме много заети, след като вие двамата изчезнахте.

Финли и Изи бяха застанали зад нея, а сега и майка ми направи крачка встрани, така че да бъде до сестра си.

— Както и ние — взе думата Кал и изведнъж осъзнах, че стои от другата ми страна.

— Хайде, миличка — обърна се мама към мен, — да влизаме.

— Да влизаме къде? — попитах.

— Ето там — посочи Финли малка каменна сграда, покрита с мъх.

Последвах останалите в колибата, която някога може би е била уютна и симпатична къщичка. Дори липсата на прозорци сигурно бе предимство, когато откъм езерото духа леден вятър. Сега обаче вътре се бяха натъпкали девет човека, в малката камина гореше огън и тясното пространство бе прекалено горещо и изпълнено със задушлив дим. Фактът, че съм притисната между Кал и Арчър, не ми помагаше особено да се почувствам добре.