Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Освен това, честно казано, и не знаехме къде ще вървим. Е, Солун ни беше целта, но до Солун пътища много и посоки различни. И поехме накъде очи видят. На краката си главно разчитахме. Два месеца скиторихме на воля и до премаляване. Къде ще замръкнем не подбираме, къде ще кривнем — не знаем. Не само горчилки — и много хубави неща са ми се случвали в живота, но, да ти кажа, онова пътуване с Михалис от Кавала до Солун, е едно от най-хубавите. Млади бяхме, здрави бяхме, парици имахме за прехрана, от никого не зависехме и за никого грижа нямахме, а и природата наоколо ни цъфти и връзва, сякаш се надпреварва с нас по младост и сила. И стъпката беше лека на двама ни. Много обичах аз пешком да вървя — спорно ми идеше, сякаш вятърът ме носеше. Де да знам, че на стари години едва-едва крака ще тътрузя. А тогава път ми дай и тояга в ръката…

Звъни оня ден един младеж на вратата. Всякакви обикалят сега — пари да събират. Кой за Червения кръст, кой за малоумните, а тоя за Туристическия съюз.

— Имаш ли карта, дядо? — пита ме.

— Нямам.

— А, сигурно чиновник си бил цял живот — задникът ти се е сплескал от седене. Като вземеш сега карта, ще обикаляш планините.

Дадох пари, взех картата, честити ми човекът, че съм станал най-после турист. Абе, момче, викам си наум, да ме знаеш ти какъв турист съм бил, не платена карта, а два медала трябва да ми донесеш — един от нашия съюз, един от гръцкия. Ами ако помислиш — от Пазарджик през Пловдив, Драма, Кавала до Солун все пешком съм стигнал. И колко, колко още път ме чакаше…

В Солун влязохме, когато бяха почнали големите гръцки жеги. А изглеждахме — все едно през вършачка сме минали. Измършавели като хрътки, дрехите ни охлузгани, обувките — оръфани, косите ни израсли на вси страни и сплъстени от пот и прахоляк. Решихме да се подновим. Разменихме до грош последните лири и тръгнахме по дюкяните. Тук гащи, там ризи и панталони — накупихме по един вързоп дрехи и с тях под мишка — на баня. Свали телякът кирта от гърбовете ни, подстригахме се след туй — и ето ни нови хора. Наехме и стая в едно хотелче — евтинко, но като преброихме драхмите, като направихме сметка какво ще плащаме за спането, най-много три дни ще има да ядем. Не се натъжихме много — тръгнахме да разглеждаме града.

Това аз няма да ти описвам като някой екскурзовод, само по едно време гледам, че стоим пред солунска гимназия.

— Михе — закачам се аз, — що не влезеш да си вземеш дипломата?

— Не е тая гимназия — смее се той. — Докато ме подстригваше, бръснарят каза, че моята е изгоряла…

Зяпахме, що зяпахме през деня, а заранта се събудихме с готово планче. На пристанището да вървим, моряци да се цаним на някой кораб, че поне към Атина да ни свали. Много просто си го представяхме, ама не излезе тъй. Тръгнахме по кейовете — край нямат. Параходи големи и малки, едни лъснати, други мръсни като въглищарски врат, гемии, лодки навързани — сбиротек от половината свят. На големите кораби не можем и да попитаме. Вдигнали грамади високо над главите ни, а да пуснат горе такива като нас — изключено. Взехме да се молим по гемиите. А там едни барби изпечени, едни типове присмехулни — щом ни видят, и почват да се кискат: