Ридание

      –  Освен това си малко по-висок – засмя се Уна, завъртя се в кръг около беседката и отново застана до него. – Няма вероятност някой от нас да се промени.

      Брендън не й обърна внимание и ми проговори, въпреки че гледаше към Люк:

      –  Цялата история ли да ти разкажа? – Продължи, без да изчаква отговора ми. – История за блестящ млад мъж, единствения син на крал, син, който отказал да убие враговете на баща си на бойното поле? Чиято душа се лутала в неземни пространства, докато той мечтаел и сънувал? Който свирел такава музика, че карал феите да завиждат? Който имал златна коса и лице, с което можел да изкуши дори кралицата на феите?

      –  Много поетично – изръмжа Люк зад гърба ми.

      Брендън се усмихна за първи път.

      –  Много добре. Какво ще кажеш тогава за млад мъж на име Люк Дилън, който по време на слънце-стоене отишъл на място, където не трябвало да бъде, и бил отвлечен от създание, което наричало себе си „кралицата на феите”. „Ела насам”, му казала тя...

      –  „И ме целуни!” – изпищя Уна. – „Обичай ме! Загивам в затвора, който сама си издигнах!”

      –  Млъкни! – каза Брендън. – Тя поискала да я ухажва, но той й отказал – никой никога не го бил правил дотогава. – Уна повдигна малкия си кожен барабан от земята, удари го с дланта си и из поляната се разнесе зловещ тътен. И още веднъж, и още веднъж... Брендън се опита да надвика силното думкане. – И така, възползвайки се от терзанията на мечтателната му душа, тя я изтръгнала от него и я затворила в клетка, далече от тялото му.

      В главата ми се появи картина на спомените на Люк: ръка, която сграбчва врата му отзад, той пада на колене, дъхът му излиза от устните под формата на гълъб...

      –  И тя превърнала мъжа, който не искал да убива, в свой убиец, защото й доставяло удоволствие да гледа как той страда. И той е обречен да убива, защото ако не се подчинява на заповедите й, тя предава пленената му душа на безграничните мъки на ада. И той убива. Всички феи познават тази легенда; как тя го използва, за да преодолеем непоносимостта си към желязото; как нейните врагове падат под острието на кинжала му.

      Люк извърна встрани лице, цялото му изражение излъчваше болка.

      Брендън продължи, очевидно му доставяше удоволствие да разказва историята:

      –  Той постоянно я умолява да го освободи, но нашата жестока кралица няма милост и не прощава никому. Споменът за отказа му е толкова жив в съзнанието и, сякаш е станало днес, а не преди векове, и затова винаги му отказва. И той продължава да убива за нея. Той е хрътката на Кралицата; ловува така, както никоя фея никога не го е правила – не умира, но и не е жив. И така ще бъде, докато убиването не го унищожи и той не открие себе си отново. Но дали Кралицата ще позволи играчката й да умре, особено по негова собствена воля и със смъртта, която сам си е избрал?

      –  Никога! – извика Уна. Люк затвори очи.