Ридание

      –  Брат ми?!

      Той се протегна към протърканата си платнена раница и извади кутията на флейтата си.

      –  От спомените ти. На колко години си била, когато майка ти го загуби?

      Можех да се направя, че не разбирам за какво говори, но истината беше, че помня месеца, деня и дори часа, в който мама загуби бебето там, навън, и какво ядох този ден на закуска. Запитах се какво ли още е изровил Люк от затънтените кътчета на съзнанието ми.

      –  На десет.

      Сръчните му пръсти сглобиха частите на флейтата, докато очите му не се откъсваха от края на двора, винаги нащрек.

      –  Притесняваш ли се да говорим за това?

      Спомних си как големият корем на мама изчезна внезапно и последния път, когато я видях да плаче. Но това не беше моя болка; бременността й винаги ми се е струвала някак си нереална.

      –  Не. Какво искаш да знаеш?

      Люк се взираше в най-близките до беседката дървета: три ниски разлистени акации на няколко метра от нас.

      –  Преди да реша дали харесвам някого, винаги се опитвам да открия дали има причина, поради която той е това, което е.

      –  За мен ли говориш?

      Погледна ме направо смразяващо.

      –  Не, за майка ти, глупаче.

      Прехапах устни, чудейки се дали не трябва да заема отбранителна позиция, или пък да се почувствам облекчена, че в играта се намеси трета, неутрална страна, макар да беше „страна”, с която се живееше доста трудно.

      –  Тя си е добре.

      Люк се навъси.

      –  Имах достатъчно време да ви наблюдавам и двете благодарение на спомените ти и въобще не мисля, че е добре. И не ме карай да се захващам с Дилия. – Поклати глава и след кратка пауза продължи: – Налага се да защитим семейството ти. Ако не те нараня, Те ще се опитат да се докопат до теб по всички възможни начини, за които се сетят.

      Представих си как се опитвам да уговоря мама да носи украшения от желязо. Или как провеждам разумен разговор с татко за съществуването на феи. И Дилия – ами, всъщност тя ще се оправи и сама. Може да я използвам като примамка. Сигурна съм, че някакви феи убийци няма да й се опрат.

      Люк се изсмя, когато видя лицето ми.

      –  Мисля, че трябва да разберем върху какво е работила баба ти, преди Те да я хванат.

      За миг отново станах сериозна, като се сетих за баба си, която лежеше в кома в болницата, докато ние се смеехме тук.

      –  Дали лекарите ще успеят да й помогнат? Може би ти знаеш какво трябва да се направи?

      Люк сви рамене и поклати глава.

      –  Страхувам се, че не знам нищо за това. Някои от Тях може и да знаят, но положението не е такова, че просто да Им се обадя и да Ги питам. Дори и да можех, не съм сигурен, че ми се иска да го направя. Дори и най-добрите от Тях не са напълно безопасни.