Ридание

      –  Мислиш ли, че може наистина да стане?

      Люк се наведе към мен и докосна леко с устни бузата ми, дъхът му прогори кожата ми – усещането беше опияняващо.

      – Това искам да стане. – Затворих очи и сведох лицето си към неговото. Не можех да не забележа, че не спомена нищо за своята безопасност. С колко време разполагахме? Ако кралицата наистина изпрати душата му в ада, какво щеше да стане с онази част от мен, която беше свързана с него?

      –  Запали двигателя ми – прошепна Люк в ухото ми.

      Отворих широко очи.

      –  Кажи ми, че не ми прошепна току–що: „Запали двигателя ми”.

      Усмивката му беше игрива.

      –  Искаш да те излъжа?

      –  Предполагам, че няма да ми дадеш ключовете – изхленчих аз. – В случай, че говориш буквално, а не правиш някои мръсни намеци.

      Той се ухили още повече и посочи към прозореца.

      –  Виж, лесно е. Колата е точно срещу нас, под табелата.

      –  Това брои ли се за дискретно? Какво ще бъде тогава недискретното? Да удуша Елинор?

      Люк се престори, че обмисля идеята ми.

      –  Определено ще бъде недискретно. Изкушаващо, но недискретно.

      Въздъхнах тежко и се почувствах глупаво, когато се приведох напред на масата, за да погледна по-добре колата. Свъсих вежди и се опитах да си припомня чувството на затопляне, което бях усетила между очите си, когато размених спомените ни на гробището.

      Нощта се притискаше към прозореца, нахлуваше в очите ми и видях призрака на „Буцефал” някъде вътре в главата си. Бях там, в колата. Но как се предполагаше да запаля проклетото нещо? Мислено очите ми пробягаха по скоростния лост и се насочиха към двигателя, забелязвайки странни детайли, които до този момент бях пропускала – като касетата на „Джетро Тул” в касетофона и тъмните изтъркани отпечатъци по калъфа на волана на местата, където Люк го държеше. Опитах се да си представя ключ, но образът се изплъзна неуловим от съзнанието ми.

      Ако знаех как въобще функционират двигателите на колите, щях да измисля нещо по въпроса, но си спомнях само смътно за някакви вътрешни експлозии. Можех да си представя топа и с моя късмет щях да взривя скапаната кола. А може би усложнявах прекалено много нещата. Запали се! – пожелах си настървено. Запали се!

      Беше безсмислено. Нищо не ставаше. Образът на колата отплува надалече, заменен от червената пластмаса на столовете от другата страна на масата.

      Люк прошепна в ухото ми:

      –  Назови го по име.

      Буцефал, помислих си аз. Внезапно образът на колата се появи отново в главата ми, очертавайки ясни линии около мен, сякаш седях вътре в нея, около нея и над нея едновременно. Виждах буталата под капака, спирачките, педалите, двигателя, седалките, всичко, в един и същи миг. Буцефал, запали се!