Ридание

      Поставих ръка на очите си, за да прикрия сълзите си.

      От другата страна на беседката Уна наблюдаваше с интерес стичащите се между пръстите ми сълзи.

      –  Може ли да получа една?

      Прехапах устните си и я погледнах.

      –  Какво ще ми дадеш в замяна? – успях да се насиля да кажа.

      –  Услуга – отвърна тя незабавно. – А имаш нужда от колкото можеш повече от тях, повярвай ми.

      Избърсах лицето си и протегнах ръката си извън беседката. Една сълза се откъсна от пръстите ми и стоящата на няколко сантиметра от мен Уна я хвана с изпъната длан. След това изтича към акациите, усмихната както винаги. Преместих погледа си от нея към Люк, който се взираше в мен. Не можех да разгадая изражението му.

      –  Целуни ме – казах аз. Когато той не се помръдна, настоях: – Моля те.

      Люк се приближи до мен и ме стисна силно в прегръдките си, с лице заровено в шията ми. Прегърнах го и аз и двамата стояхме така безмълвно в продължение на най-дългата минута в света. После той повдигна глава и ме целуна нежно по устните. Усетих вкуса на кръв от устната му там, където я беше прехапал по-рано.

      –  Диърдри?

      При звука на гласа се откъснахме един от друг и аз замижах към здрача, опитвайки се да различа кой идва към нас. Брендън и Уна бяха изчезнали. Ново появилата се фигура беше два пъти по-едра от тях, взети заедно.

      –  Мисис Уоршоу?

      –  Да. Какво правиш тук? – Тя се взираше в нас, очевидно в недоумение.

      Чувствах се странно неориентирана, върната така грубо отново в реалния свят, и посочих плахо с ръка към арфата.

      –  Дойдох за тържеството.

      Мисис Уоршоу вдигна изненадано ръка към устата си.

      –  Да не би да си тук от седем и половина?! Божичко, Диърдри, тържеството е другата седмица!

      О.

      Опитах да се съсредоточа.

      –  Майка ми каза, че е тази вечер. А и масите...

      –  О, скъпа, не. Вчера имахме прием по случай сватбата. Тържеството е другата седмица. Божичко. И си чакала през цялото това време? Със...

      –  Люк – казах и веднага добавих: – Приятеля ми. – Моят свръхестествен, обречен, великолепен, убийствен приятел.

      –  Ами... влезте вътре и хапнете нещичко. Скъпа моя, не мога да повярвам, че сте стояли навън през цялото време. Тъкмо се върнахме от града и чухме гласове в двора.

      –  Много мило от ваша страна – казах аз, – но наистина трябва да тръгваме. Баба ми е в болница, може би затова мама е объркала датите...

      И тогава мисис Уоршоу изригна във вулкан от съчувствие и ни изпрати да си ходим с торба с курабийки, приготвени от личния й готвач (имат си личен готвач!), и с молба майка ми да й се обади, щом има новини за състоянието на баба.