Ридание

      Двете създания, които стояха под прихлупените клони на дърветата, бяха фини и източени, с бледи кожи, на места със зеленикав оттенък – може би беше игра на светлината или пък си бяха такива по рождение. Едното създание държеше фидел* в дългите си зелени ръце; младежкото му лице беше обърнато към нас. Другото стискаше кожен барабан под кльощавото си рамо. За разлика от Елинор и Луничавия перко нямаше начин някой да ги обърка с хора – бяха колкото красиви, толкова и странни.

      [* Фидел (фидъл) – старинен струнен инструмент, подобен на гъдулката и цигулката. – Б. пр.]

      Бавно оставих рила да отшуми с надеждата, че те ще изчезнат заедно с края на мелодията. Но те останаха и се взираха в нас от скривалището си сред ниските храсталаци край дърветата.

      Люк прошепна в ухото ми и аз трепнах – не го бях видяла да помръдва.

      –  Познавам ги. Наричам ги Брендън и Уна.

      –  Наричаш ги?

      Гласът му още беше съвсем тих.

      – Дийна шии не казват на никого истинските си имена, защото смятат, че в тях се крие голяма сила и така биха попаднали под влиянието на тези, които ги знаят. Изправи се, когато говориш с Тях – ще ги обидиш, ако не го направиш, грубо е.

      Той самият веднага се изправи на крака и се обърна към феите:

      –  Брендън. Уна.

      Брендън пристъпи по-близо, изражението на лицето му беше ако не приятелско, то най-малкото изпълнено с любопитство.

      –  Люк Дилън. Стори ми се, че разпознах характерните за твоята музика болка и страдание. – Почти излезе от сянката на дърветата, но се дръпна назад и вдигна ръка пред лицето си. – И както обикновено, все още си въоръжен до зъби.

      Помислих, че говори за скрития кинжал на крака на Люк, но очите му бяха приковани в ключа на шията ми. Люк кимна с глава.

      –  Повече от обикновено.

      Брендън повдигна фидела си, прекрасен инструмент, покрит с някаква рисунка или позлата от преплетени цветя и лози,

      –  Щях да те помоля да посвирим заедно, но знаеш, че не мога да понасям такива глупости. Можеш ли да го махнеш, за да се позабавляваме като в добрите стари времена?

      Люк поклати глава и ме погледна. Изражението му беше толкова закрилническо и собственическо, че по тялото ми премина топла вълна.

      –  Страхувам се, че този път няма да стане. Съжалявам.

      Уна – по-крехка от Брендън, със светла коса, разпиляна по раменете й на няколко дебели плитки – се обади от дърветата с подигравателен глас:

      –  Виж как сияе, когато гледа към нея.

      Брендън я стрелна намръщено през рамо и се обърна отново към нас, като този път насочи вниманието си към мен и арфата ми.

      –  Значи ти си другият глас, който чух. Свириш толкова добре, че почти можеш да минеш за една от нас. – Люк ме погледна бързо и разбрах, че това беше невероятен комплимент.