Ридание

      Люк се настани на стола от едната страна, а аз се спрях за секунда пред масата, потропвах с пръсти по бедрата си и се разкъсвах между дръзката Диърдри и нормалната Диърдри.

      Той повдигна въпросително вежди.

      –  Какво?

      Взех решение и се настаних на мястото до него, притиснах се силно и толкова внезапно към тялото му, че направо му изкарах за секунда дъха.

      –  Аз съм парен валяк! – казах.

      Люк се засмя и лекичко ме побутна назад.

      –  Ама и ти си странна птица!

      –  Кой го казва само!

      Седяхме рамо до рамо и зяпахме мърлявото пластмасово меню като нормална двойка, а не като владееща телекинеза откачалка и убиец на служба на феите без душа. Позволих си малко свобода на въображението и си представих как излизаме на среща – Люк като обикновен тийнейджър и аз като обикновено момиче. Ще похапнем същите сандвичи с барбекю, които винаги си вземаме, след това ще станем от масата, той ще ме хване за ръка и ще отидем до колата му. Ще ми позволи да карам, защото знае, че това ми харесва, и ще правим всички други неща, които правят нормалните гаджета, когато са на среща. Ще отидем до Смитсоновия институт и ще се опитаме да разтълкуваме модерното изкуство. Или на кино, където ще гледаме някой тъп екшън и ще се смеем на мелодраматичните моменти. Ще се помотаем из градския парк и ще гледаме как лятото изчезва зад хоризонта; ще загубя девствеността си под прикритието на дърветата, щедро прострели над нас листата си. Когато зимата дойде, той ще държи измръзналите ми ръце и ще ми казва колко много ме обича и че никога няма да ме напусне.

      Очите ми минаваха вече десет пъти по до болка познатото меню, но не виждах нито една дума.

      –  Така ли ще бъде? – попита ме нежно Люк и аз знаех, че си мисли същото като мен.

      Кимнах с глава.

      –  Това ще бъде нашето място. – Погледнах го, все още не бях свикнала с близостта му, а мракът отвън ме караше да се чувствам още по-странно. Усещах как част от мен – тази част, която се беше пренесла в съзнанието на Люк по време на малкото ни упражнение по разчитане на мисли – цялата се наелектризира.

      Той се намести на стола си, за да ме погледне по-отблизо.

      –  Дарбата ти... усилва ли се след настъпването на нощта?

      Затова ли се чувствах толкова жива в момента?

      –  Не знам. Защо?

      –  Нейната е най-силна, когато слънцето залязва, затова си помислих, че и при теб е така. – Люк захлупи ръцете ми със своите и ме придърпа към себе си. – А и имам едно особено усещане за теб точно в момента. Като че ли някой те зарежда с чисто нови батерии.

      Ето го пак, сравнението с тази далечна кралица, която го е поробила – не бях сигурна, че ми харесва. Гласът ми стана съвсем леко по-хладен: