Ридание

      И двамата подскочихме от изненада, когато в колата се разнесе някаква мелодия. След секунда осъзнах, че е глупавият ми телефон. Номерът, който се изписваше, ми беше непознат. Името над него обаче знаех: Сара Мадисън.

      Погледнах към Люк.

      –  Сара е. – Натиснах копчето внимателно и вдигнах телефона до ухото си. – Ало?

      –  Диърдри? Това е телефонът на Диърдри, нали?

      Говореше много високо. Беше ми странно да чувам гласа й, без да я виждам срещу себе си – чувствах, че нещо липсва без гледката на бюста, изскачащ от униформата й, за да подчертае индивидуалността й. Отместих телефона малко по-далече от ухото си.

      –  Да, Ди е.

      –  Обажда се Сара. – Без да ме изчака да кажа нещо, продължи: – Виж, трябва да ми кажеш веднага. Нали вие двамата си правехте шега с мен там, в „Дейв”? Трябва да ми кажеш, защото не съм... не съм на себе си, откакто се прибрах у дома, и наистина трябва да знам.

      Не исках да я лъжа. Не и когато Луничавия перко можеше да се опита да се добере до нея, ако не успее да стигне до мен.

      –  Не беше шега, Сара. Не бих ти причинила това. Знаеш, че не бих.

      –  Да, да, така е... Не се бях сетила за това. Уф, да... Просто ми е трудно да... сякаш са ме цапардосали по главата или съм се надрусала... Имам предвид... той изведнъж се превърна във... О, майчице! Никога няма да погледна заек по същия начин вече!

      Люк не се усмихна, но ъгълчето на устните му се повдигна лекичко нагоре и аз не успях да се въздържа и се изсмях.

      –  Виж, Сара, трябва да бъдеш много внимателна. Не знам какво точно искат Те. Може би никога повече няма да видиш някого от Тях, а може и да видиш. Вземи нещо желязно у себе си – ще Ги държи далече от теб.

      –  Аха. Разбрах го след сцената с ръжена. Беше суперяко! А Те какви са? Всичките ли са готини момчета на външен вид?

      Стомахът ми изкъркори и се закашлях, за да го прикрия.

      –  Ами... не всички. Някои от тях са направо смъртоносно красиви момичета.

      –  Ясно, като мен – каза Сара.

      Мина доста време, докато осъзная, че се шегува. Засмях се, а Сара продължи:

      –  Добре, наистина се шегувах. Значи Те наистина съществуват. Няма нужда да ходя в лудница и да започна да вземам „Прозак” и някакви други лайна, нали?

      –  Точно така – казах аз, недоволна от собственото си колебание. – Наистина съществуват... а другото си зависи само от теб.

      Последва нова пауза и сега Сара се засмя. Дали това, че ни бяха нужни светлинни години, за да схванем шегите си, беше знак, че живеем на други планети?

      –  Добре, ясно. Благодаря ти, сега съм по-добре.

      Погледнах към Люк.

      –  Ъъъ, обади ми се, ако видиш някой друг от Тях, става ли?