Търсенето на скритата истина

- Наистина ли мислиш, че Ънсийли ще продължават да ти се подчиняват, когато вече не са затворени?

- Аз ги освободих. Аз съм техният крал сега.

- Е, какво ги спира да те убият и да тръгнат сами след Книгата?

- Твърде са опиянени от свободата, за да видят отвъд този момент. Те пируват. Те чукат. Те не мислят.

- Никога не знаеш. Някой от тях би могъл да се събуди. Владетелите непрестанно биват катурвани. Само виж какво си се опитвал да направиш самият ти с кралицата си!

- Аз имам амулета на Крус. Те се страхуват от него.

- Колко дълго очакваш да продължава това? Ти дори не си Фае.

- Ще бъда отново, след като взема Книгата.

- Стига някой от тях да не те убие преди това.

Той махна презрително с ръка.

- Ънсийли не желаят да властват. След цяла вечност в ада те искат единствено да са свободни да задоволяват глада си - лицето му стана твърдо и студено като мрамор. - Но няма да обяснявам расата си на обикновен човек.

В този момент можех ясно да видя леденото, надменно Фае, което някога е бил и отново щеше да бъде, ако му се дадеше и половин шанс. Той твърдеше, че е бил променен от опита си със смъртността. Ако наистина е бил, а аз имах големи съмнения по този въпрос, можех лесно да си представя как се променя обратно за един удар на сърцето.

- Ти самият си доста „обикновен“ точно сега, приятел. Да ядеш собствената си раса. Чувала съм, че дворът Сийли има специално, ужасяващо наказание за това.

- Тогава по-добре се надявай да не разберат за теб, МакКайла! -каза той студено.

Гледахме се продължително, после той отметна дългата си коса и ми хвърли усмивка, предназначена да очарова. В друго време и на друго място, ако не знаех кой и какво е той, вероятно щеше да подейства. Той беше красив, изтънчен, силен мъж, а назъбеният белег на лицето му го правеше още по-интересен. Представих си как на Алина сигурно u се е сторил безкрайно очарователен, когато са се срещнали за първи път. В Ашфорд, Джорджия нямаше дори слабо подобие на него.

Сякаш някак доловил мислите ми за нея, той каза:

- Аз дойдох в Дъблин, понеже научих, че Шинсар Дъб е била забелязана в града. Тогава срещнах сестра ти.

Сковах се вътрешно. Исках да слушам за Алина дори да идваше от него. Копнеех да знам за последните дни на сестра си.

- Как се запознахте?

Бил влязъл в пъб, където тя седяла с приятели. Тя погледнала към него и той имал чувството, че всички останали в бара се стопили, просто изчезнали назад, оставяйки само него и нея. По-късно тя му казала, че е усетила същото.

Прекарали следобеда заедно. И нощта. И следващата, и последващата. Били неразделни. Той открил, че тя не е като другите хора, че тя също се борела с някакво ново състояние, което не разбирала и нямала представа как да се справи с него. Учили се заедно. Той открил съюзник в търсенето на Книгата, в мисията си да възстанови своята Фае природа. Те били предопределени един за друг.

- Ти си я излъгал. Престорил си се на шийте зрящ - обвиних. - Тя никога нямаше да ти помогне иначе.