Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
В моето изтощено състояние не ми трябваше много, за да се почувствам леко опиянен. Запалих си цигара, седнах на сламеника, облегнах се на стената и се унесох в мисли.
Спомних си Рейн като дете. Тогава аз вече бях голям, а той искаше да стане придворен шут. Слабичко, умно момче. Хората му се бяха подигравали твърде много. Без да изключвам и себе си. Но аз пишех музика, съчинявах балади и той бе намерил отнякъде една лютня, която сам се бе научил да използва. Скоро започнахме често да пеем на два гласа и не след дълго се привързах към него. Заехме се заедно да се упражняваме в бойните изкуства. Той беше доста неумел в тях, ала аз се чувствах виновен заради начина, по който се бях държал с него по-рано, така че го насърчавах и накрая успях да го направя приличен фехтовач. Никога не съжалих за това, а предполагам и той. Не мина много време и той стана менестрел в двора на Амбър. Преди това го бях водил за мой паж и, когато започнаха войните срещу тъмните същества от сянката на име Уейрмонкен, назначих го за оръженосец и се сражавахме рамо до рамо. На бойното поле при Джоунс Фолс го посветих в рицарско звание и той го заслужаваше. После Рейн продължи да се занимава с музика и стана по-добър от мен в начина, по който съчиняваше думите и мелодията. Обличаше се в пурпур, а думите му бяха златни. Обичах го като един от малцината ми приятели в Амбър. Не бях допускал, обаче, че ще поеме такъв голям риск, за да ми донесе човешка храна. Не очаквах подобно нещо от никого. Отпих отново за негово здраве и изпуших още една цигара. Той беше добър човек. Запитах се колко ли дълго щеше да оцелее.
Изхвърлих всички фасове в дупката, а също — след време — и празната бутилка. Не исках нищо около мен да показва, че съм се „забавлявал“, в случай, че Ерик направеше внезапна проверка. Изядох цялата чудесна храна, която Рейн ми бе донесъл и се почувствах преял за първи път, откакто бях в тъмницата. Запазих последната бутилка, за да се отдам наведнъж някой път на пиянство и забрава.
След като и този момент отмина, аз се върнах към безкрайните си размишления.
Преди всичко се надявах, че Ерик не познава всички скрити умения, известни на нашето семейство. Той беше крал на Амбър, наистина, но не знаеше всичко. Поне засега. Не както татко бе знаел. Все още имаше някаква вероятност — едно на милион — нещо да заработи в моя полза. Тази мисъл много ми помагаше да не полудея в миговете на най-силно отчаяние.
А може и да съм бил луд известно време, не знам. Някои дни липсват напълно от съзнанието ми, като си помисля сега, застанал тук, пред прага на Хаоса. Бог знае какво бе ставало тогава и аз нямах намерение да ходя на психиатър, за да открия.
И без това никой от вас, добри доктори, не би могъл да се справи с моето семейство.
Лежах и се разхождах из непрогледния мрак. Бях станал страшно чувствителен към звуци. Чувах изшумоляването от лапите на плъховете по сламата, далечните стенания на други затворници, ехото от стъпките на стражите, когато идваха да ми оставят поднос с храна. Започнах от подобни шумове да установявам посоки и разстояния.
Предполагам, че бях станал по-чувствителен и към миризми, но за тях се опитвах да не мисля прекалено много. Освен въображаемите, от които ми се повдигаше, можех да се закълна, че дълго време се носеше и мирис на разлагаща се плът. Започнах да си задавам въпроса колко ли време ще им е необходимо да забележат, ако умра аз? Колко ли парчета хляб и купички помия ще останат неизядени, преди на пазачът да му хрумне да провери дали продължавам съществуванието си?
Отговорът на този въпрос можеше да се окаже много важен.
Миризмата на труп се задържа много дълго. Опитах се отново да мисля с езика на времето и реших, че трябва да съм я усещал повече от седмица.
Макар че много строго се ограничавах, устоявайки на изкушението за колкото можех по-дълги периоди, най-накрая ми остана само един пакет цигари.
Отворих го и си запалих една. Първоначално имах картон „Салем“ и бях изпушил единайсет пакета. Това правеше двеста и двайсет цигари. Някога си бях засичал за колко време изпушвам една цигара — отнемаше ми седем минути. Или общо бях прекарал в пушене хиляда петстотин и четирийсет минути или двайсет и пет часа и четирийсет минути. Сигурен бях, че оставях интервал от поне един час между цигарите, а може би по-скоро беше час и половина. Да кажем час и половина. Ако сметнем, че спях между шест и осем часа в денонощие, оставаха ми по шестнайсет или осемнайсет часа, в които бях буден. Реших, че съм пушил между десет и дванайсет цигари на ден. Това означаваше, че трябва да бяха минали три седмици от посещението на Рейн. Той ми бе казал, че коронацията е била преди четири месеца и десет дни, което правеше до момента около пет месеца.