Сянка по стъклото

— Я да си поприказваме за снощната неразбория. Обикновено няма никой по пътищата наоколо в началото на зимата, но не щеш ли, събра се цял панаир. Как да не се чудя дали всички не сте се стекли тук с една и съща цел? Ако имаш намерение да направиш нещо за нея, по-добре се размърдай — добави той и зелените му очи блеснаха.

Лиан въздъхна.

— Не знам нито къде да търся, нито какво да правя.

— Ами тогава тръгвай след уелмите — те не се помайват.

— Не съм тъп войник. Как да се изправя срещу тях?

— Тъп си, но за войник не ставаш, вярно е. Защо не попиташ нея? Щом е извървяла толкова път с вещ, която Игър иска да си върне на всяка цена, сигурно находчивостта й ще допълни твоите видимо ограничени умения.

— Накъде тръгнаха? — промърмори Лиан.

— На изток по пътя към прохода и Банадор. Наблюдавах ги. Но от билото свърнаха на юг по старата пътека към връх Тинтинуин. Най-високият по тези земи, ако не броим двата върха близнаци. Ей там — посочи старецът. — Виж къде стърчи. На четири часа път нагоре има развалини. Останки от древна крепост. Там трябва да е момичето.

— Как… как научи?

— И аз имах особени сънища.

— Но те вече са преполовили пътя… немислимо е да ги догоня пеша. Освен това ще се изгубя, знам си.

Шанд изпухтя, погледът му беше недвусмислен: „Как можаха да пратят тъкмо тебе?“

— Ела с мен горе.

Лиан го последва в стаята му. Навсякъде по стените имаше карти.

— Ама че са много… — Младежът зяпна.

— Любимо занимание. — Шанд сми рамене. — Цял живот събирам карти, а и сам ги чертая. Погледни тук. — Посочи малък лист вдясно от прозореца. — Ето го Тулин. Старият мост към крепостта рухна преди петнайсетина години. Ще им се наложи да слязат в дефилето и пак да се катерят. Няма да доближат развалините преди мръкване. Ако тръгнеш по обраслата пътека от тази страна на хребета и след час поемеш по дясното разклонение — те минаха по лявото, — ще стигнеш до място, където ще пресечеш лесно. Е, може и да не е лесно, но е възможно. Страх ли те е от височини? Така ще стигнеш до развалините от другата страна, и то още следобед. Те няма да изберат този път, защото от изток изглежда непристъпен. Тръгвай веднага, задава се буря.

Лиан обаче не беше уверен в себе си, а и от височини му се виеше свят. Грубата действителност никак не приличаше на неговите сказания.

— Шанд, ще дойдеш ли с мен? — ненадейно попита той.

Старецът се слиса.

— Аз съм един нищо и никакъв грохнал дъртак.

— Уелмите бяха на друго мнение.

— Само ги подплаших, момко. Каквито и сили да имах, отдавна ги изгубих.

— Но ти познаваш и планините, и уелмите. Как да успея сам?

Шанд не каза нищо и Лиан вече очакваше да се съгласи, но по лицето му мина сянка и той заговори, сякаш отдавна му бе омръзнало да повтаря тези думи.