Годината на Кобрата [bg]

— Да не го търся! — прошепнах аз. — Амендуфет, какво наистина се е случило?

— Не знам със сигурност — призна той. — Прокламацията гласеше, че фараон Тутанкамон е отишъл да срещне Озирис, тялото му бе донесено в уабета. Напипах контузиите, но не видях друга следа от насилие. Носеха се обаче слухове…

— Какви?

— Вече ви разказах: за припряността, за набързо подготвената гробница, преравянето на тайни съкровищници за погребални принадлежности, за… за това, че плътта на Блажения е била пречистена не както трябва, но, господарю, това са само слухове, клюки.

Проклех Майа под носа си: трябва да е знаел за всичко това, но ни бе казал само онова, което е искал да чуем.

— Цареше пълен хаос, никой не смееше да изпраща съобщения до когото и да било. Не знаех дали сте живи, или не, нито пък къде се намирате. Войските на Нахтимин плъзнаха из целия град, пазеха Великото пристанище и доковете. Бойни баржи патрулираха по реката, ескадрони колесници контролираха подстъпите към града чак до Червените земи. Дарове, подкупи и обещания потекоха от Великия дом към благородните. Пратеници потеглиха до управниците и благородниците из царството. Заповедите на Ай се лееха от града като стрели, скоростта бе на първо място. Тялото на Божествения бе предадено на уабета, а седемдесетте дни на траур бяха съкратени.

Амендуфет продължи да описва онова, което наричаше последните дни, но аз слушах с половин ухо. Накрая го помолих да се оттегли, като го информирах, че икономът и прислугата ми ще се погрижат за него. Появи се Набила, беше неспокойна. Двете с Мерт забърсаха благовонията, които се процеждаха от малките конуси по перуките им. Набила спомена как трябвало да посети свои близки в Тива и че смята да го направи утре. Изсумтях разсеяно в съгласие. Двете жени излязоха. Седях в павилиона и се взирах в тъмнината, която се сгъстяваше с догарянето на маслените лампи. Образите идваха и си отиваха, бързи като светулки: Ай при първата ни среща, чаровен и опасен, а до него прекрасната му дъщеря Нефертити. Различните Чеда от Кап си играят като деца, Пентжу и Мерире се дразнят, Хоремхеб и Рамзес дебнат в сянката, Майа и Собек винаги заедно, горчиво-сладки спомени от онези славни времена.

— Грози ни голяма опасност, нали? — остави чашата си с вино Джарка. — Да избягаме ли, господарю? Ай вече няма нужда от нас. Вече има каквото иска. Опита се да те убие, може отново да го направи. Набила е права, сега всичко е въпрос на война между Ай и Хоремхеб. Може да вземем една от страните, но дори и тогава няма да сме в безопасност.

— Всъщност изобщо не ме интересува. Ай, Хоремхеб или тлъстият Майа — можеше да ни каже толкова много, но както винаги предава всички. Онова, което ме тревожи, Джарка, е следният въпрос: убил ли е Ай — или неговите приятели и съюзници — Тутанкамон? Ако той, или пък те са го направили, трябва да действаме. Междувременно — подбирах внимателно думите си аз, — трябва да защитим живота си, трябва да спечелим време да живеем и открием истината.