Жената от леса [bg]

58

Даниел Уийвър вече не отговаряше на звъна на играчката телефон. Взе това решение, след като видя репортажа за мъртвата жена по новините, които дядо Оуен обичаше да гледа - въпреки че напоследък май не му харесваха много, поради което Оуен не разбираше защо продължава да ги следи с такова внимание.

Играчката обаче не се отказваше. Вече не звънеше, когато майка му или дядо му бяха наблизо - не и след онази сутрин преди часа при зъболекаря, когато дядо му обърна внимание. Като че ли жената, която се представяше като Карис, не желаеше да привлича тяхното внимание.

Искаше да говори само с Даниел и с никой друг.

Но Даниел не искаше да си говори с мъртъвци.

Той нямаше доказателства, че Карис е мъртвата жена. Просто знаеше, че е така, също както знаеше, че думите, изричани от куклата на вентрилока, идват от човека, колкото и неподвижни да са устните му. Искаше Карис да се махне. Нямаше представа защо е избрала него. Не разбираше защо казва, че е чакала дълго, за да го чуе. Той беше само едно обикновено момче.

И когато говореше с Карис, нямаше чувството, че насреща му стои възрастен, по-скоро сякаш разговаряше с Джордан Ансел - най-големият син на господин Флойд Ансел, собственикът на обществената пералня в града. Нещо лошо беше станало с Джордан Ансел още докато е бил в корема на майка си и сега едното му око беше по-малко от другото, а лявата му ръка беше мършава и не можеше да вдигне нищо с нея. Той вече беше голям, но още живееше с родителите си, които му плащаха, за да глади прането. Джордан Ансел задаваше въпрос и уж изслушваше отговора, а после казваше нещо съвсем несвързано. Разговорите с него можеха да започнат с темата за времето, а после да скочат от дъжда върху камъните, кучешката козина и да приключат с обувките. Джордан Ансел изпитваше необичаен интерес към това, което хората носеха или не носеха на краката си. Той всъщност не слушаше какво му говорят. Чуваше, но не слушаше.

И с Карис беше така. Питаше нещо и повтаряше „да, да, да“, докато Даниел ѝ отговаряше, като че ли думите му живо я вълнуваха, но тонът ѝ оставаше неизменен, пък и Даниел сам разбираше, че не всичко, което ѝ говори, е интересно. Щом запасите ѝ от „да, да, да“ се изчерпеха, тя минаваше директно на въпроса, също като Джордан Ансел с маратонките и каубойските ботуши:

кога ще дойдеш?

кога ще те видя?

Първия път Даниел я попита къде живее и Карис се засмя, като че ли неволно беше казал нещо смешно.