Жената от леса [bg]

- Къде по-точно?

- Там, където тя идва в щата и търси помощ.

- Ако приемем, че е било така.

- Моли...

- Добре де, добре. Търсила е помощ, но не е идвала при нас.

- А ако беше потърсила някоя институция, щеше да присъства в архивите. Някой щеше да си я спомни.

- Точно така.

- Към кого би се обърнала една жена, която е много уплашена и в голяма опасност, а не иска да я запомнят?

Моли го изгледа, но не каза нищо.

- „Нежният дом“ е дискретен - продължи Паркър, - но фактът, че е възможно някой да те дръпне в храстите и да те пребие, най-вероятно заради работата ти тук, говори, че хората знаят за теб. Понякога дискретността не стига.

- Хвърляш въдицата напосоки.

- Познаваш ме достатъчно, за да знаеш, че не е така.

- Какво намекваш тогава?

Паркър беше говорил с много хора, дори с бившата си жена, Рейчъл, която беше психолог и имаше опит с жертви на домашно насилие. Тя беше звъннала тук-там и бе получила информация, която не можеше да потвърди със сигурност, но според нея не беше само мълва.

- Чух слухове.

- Какви?

- За сигурни къщи. Които си препращат една на друга жени и деца в риск. Всичко се случва тихомълком и се помага само на най-отчаяните, онези, които са на косъм от смъртта. Без да се въвличат полицията, щатските и местните служби. Жените влизат в единия край на тунела и излизат от другия, който е някъде много далеч.

- Измишльотини.

- Не съм убеден.

Моли се облегна на стола си и скръсти ръце. Поведението ѝ не предвещаваше желание за споделяне на тайни.

- И ако - казвам ако - това е вярно, не мислиш ли, че тези хора биха помогнали за разкриването на самоличността на жената?

- Не и ако се налага да обяснят откъде я познават.

- Искаш от мен да предам нечие доверие.

- Моли, тук има някакъв много сериозен проблем. Правя всичко по силите си, за да пазя източниците си и да не застрашавам нищо, което ти и други хора сте изградили с големи усилия, но трябва някак си да проследя веригата. Тази жена заслужава нещо по-добро от анонимно погребение, а и някой някъде знае къде е детето ѝ.

Боу бавно разтвори ръце и Паркър отново си помисли колко уморена изглежда. Не беше само побоят. Човек не можеше до безкрайност да гледа раните, които мъжете нанасяха на жените, и да не се поддаде, поне за кратко, на отчаянието.

- Не би трябвало да знам нищо по въпроса, но все пак - каза тя. - От твоите уста излиза, че съществува някаква структура или тайна организация, но не е така. Няма мрежа, няма йерархия. Има само хора, които искат да помагат, поддържат бегла връзка помежду си и знаят колко важно е да не привличат внимание.

- Никой няма да разбере за това, даже и Мокси.

- Господи - въздъхна дълбоко Моли. - Ще ти дам едно име, но...

Паркър чакаше.

- Ще се наложи да кажеш, че аз те изпращам, и ще загубя доверието ѝ. Ще изгубя доверието на всички.

- Съжалявам.

- Не е вярно. Харесвам те, много те харесвам, но ти в много отношения си мъж като всички останали. Убеден си в правотата на собствената си кауза. Знаеш най-добре и си готов да заплашваш, извърташ и увещаваш, докато не получиш каквото искаш. После поглеждаш хаоса, който си сътворил, вдигаш рамене и се извиняваш.