Грънчарското колело на рая [bg]

Сиянието на изригването беше ужасяващо и приказно. Неговата страхотна, материална, геологична енергия внушаваше успокоение, за разлика от празното пространство в горния край на линията.

Предчувствието, обхванало Хедър, когато сведе поглед от зеленикавото небе, се бе превърнало в присъствие. То беше тук. Беше пространство или може би период от време, някаква празнота. Беше присъствие на отсъствие — същност без качества, чието количество не можеше да се определи, в което падаха всички неща и от което нищо не излизаше. Беше ужасно и едновременно с това не беше нищо. Беше погрешният път.

В него се втурна Джордж, когато вагонът на въжената линия спря на крайната си спирка. Хуквайки, погледна назад към нея и извика:

— Чакай ме, Хедър! Не тръгвай след мен, не идвай!

Но макар че се опита да го послуша, то я настигна. Бързо се разрастваше от центъра. Даде си сметка, че всички неща са изчезнали и тя се е изгубила в паническата тъмнина, викайки без глас името на съпруга си, отчаяна, докато не се превърна в кълбо, завито около сърцевината на собственото си съществуване и не потъна завинаги в сухата бездна.

С помощта на волята, която е много голяма, когато се упражнява по подходящ начин и в подходящо време. Джордж намери под краката си твърдия мрамор на стъпалата, водещи към високата сграда на ИВПЧ. Вървеше напред, макар очите да му казваха, че върви по мъгла, по кал, по разложени трупове, по безброй мънички крастави жабчета. Беше много студено и въпреки това миришеше на нагорещен метал, на горящи косми и плът. Пресече фоайето; за момент около него заподскачаха златните букви от афоризма, изписан в кръг по кубето, ЧОВЕК, ЧОВЕЧЕСТВО Ч Ч А А А. А-тата се опитаха да го препънат. Стъпи върху движеща се лента, макар да не я виждаше; върху спиралния ескалатор и се заиздига нагоре в нищото, поддържаше го непрекъснато със здравината на волята си. Дори не затвори очи.

Горе, на последния етаж, подът беше от лед. Един пръст дебел и съвсем прозрачен. През него се виждаха звездите от Южното полукълбо. Ор стъпи върху му и всички звезди прозвънтяха високо и фалшиво, съвсем като спукани камбани. Отвратителната миризма стана много по-гадна, накара го да се задави. Продължи напред, с протегната ръка. Повърхността на вратата, която водеше към кабинета, стоеше на мястото си; не я видя, но я напипа. Зави вълк. Лавата се стичаше към града.

Продължи и стигна до последната врата. Бутна я и тя се отвори. От другата й страна нямаше нищо.

— Помогнете ми — каза на глас той, защото празнотата го теглеше, дърпаше го. Не можеше със собствени сили да мине през нищото до отсрещната страна.

Нещо смътно се размърда в съзнанието му; спомни си за Тиуа’к Еннбе Еннбе, за бюста на Шуберт, за Хедър, която казва с ожесточен глас: „По дяволите, Джордж!“ Само с това разполагаше, за да пресече с негова помощ нищото. Тръгна напред. Тръгвайки, знаеше, че ще загуби всичко.