Грънчарското колело на рая [bg]

Заведението на Руби Лу се намираше на горното ниво. Клоните на див кестен скриваха стъклената фасада. Над главите им небето беше наситено нежно зелено, цветът, в който се обагря за кратко време вечер, когато небосводът се е прояснил след дъжд. Хедър погледна към този нефритов рай, далечен, невероятен, спокоен; усети как притеснението й се свлича от нея, подобно на змийска кожа. Но не за дълго. Странна промяна изпълни всичко с тревога. Сякаш нещо я сграбчи и стисна. Почти спря да върви и обърна поглед от нефритовото небе към пустите алеи пред себе си. Мястото беше особено.

— Тук има нещо призрачно — рече тя.

Джордж сви рамене, но лицето му изглеждаше напрегнато и доста мрачно.

Излязъл бе вятър, прекалено топъл, влажен и горещ, който раздвижи големите, зеленопръсти клони на кестена, подгони боклуците далеч надолу по дългите, безлюдни завои. Червената неонова реклама зад размърданите клонаци сякаш избледня и се разколеба от вятъра, промени формата си; не пишеше Руби Ли, нищо вече не пишеше. Нищо не казваше нищо. Нищо нямаше значение. Вятърът духаше кухо из ечащите пространства. Хедър се отдели от Джордж и тръгна, обляна в сълзи, към най-близката стена. Направи го инстинктивно — когато страдаше, имаше нужда да се скрие, да се свре в някой ъгъл и да се скрие.

— Какво ти е, скъпа… Няма нищо. Дръж се, всичко ще бъде наред.

Полудявам, мислеше тя, не е Джордж, от самото начало не е бил Джордж, аз съм била.

— Всичко ще е наред — прошепна още веднъж той, но по гласа му личеше, че не си вярва. По ръцете му усети, че не си вярва.

— Нещо не е наред — извика в отчаяние тя. — Какво става?

— Не зная — отговори Джордж, някак разсеяно.

Вдигнал бе глава, извърнат малко настрани от нея, макар че продължаваше да я прегръща, за да спре пристъпа й на плач. Сякаш гледаше за нещо, ослушваше се за нещо. Усети как сърцето му бие силно и равномерно в гърдите.

— Слушай, Хедър. Ще трябва да се върна.

— Да се върнеш къде? Какво не е наред? — гласът й бе изтънял и висок.

— При Хейбър. Трябва да отида. Чакай ме… в ресторанта. Чакай ме, Хедър. Не върви след мен — рече той и хукна.

Трябваше да го последва. Той тичаше, без да поглежда назад, бързо, надолу по дългите стълбища, под аркадите, покрай пресъхналите фонтани, навън при въжената железница. Там, на крайната спирка, чакаше вагон; той скочи вътре. Тя се покатери с труд тъкмо когато вагонът тръгваше, а дробовете й се раздираха от усилието.

— По дяволите, Джордж!

— Съжалявам — рече също задъхан той. — Трябва да стигна там. Не исках да те замесвам.

— В какво? — Ненавиждаше го. Седяха на срещуположни седалки и се задъхваха един срещу друг. — Каква е тази смахната приумица? Защо се връщаш пак там?

— Хейбър… — гласът на Джордж секна за момент. — Той сънува, той. — Някакъв голям, несъзнателен страх се промъкна в Хедър; тя не му обърна внимание.

— Какво сънува? И какво от това?