Уморените коне ги убиват, нали? [bg]

— Учителю — обърна се момичето, — това са Пол Мърфи и Джоузеф Стоктън.

— Приятно ми е — протегнах към него ръка. Той не направи никакво движение да я поеме. Не беше жест на неучтивост, а по-скоро сякаш никога не бе чувал за такъв обичай.

— Не бих желал да изглеждам нелюбезен, господа — рече той с отпаднал тон, — но съм много изморен. Въпросът ви неотложен ли е?

— Повярвайте ми, сър, ако можеше да се отложи, нямаше да ви безпокоим. Вие не ме познавате, но мисля, че сте се виждали с моя приятел…

Той погледна към Джинкс, но с нищо не издаде, че го познава.

— Не си спомням — отговори съвсем спокойно. — Е, господа, за какво става въпрос?

Попитах:

— Можем ли да се срещнем с вас насаме, сър?

— Можете да говорите спокойно. Нямам тайни от мис Добсън.

— Въпросът не е свързан с космическото съзнание, сър.

В очите му блеснаха искри, мускулите на челюстта му се свиха.

— По други въпроси не желая да давам консултации.

Куклата го погледна с неудобство и каза:

— Извинете ме, Учителю. Ще си тръгвам.

— Нямам тайни от вас, мис Добсън.

— Да, разбира се, Учителю — каза тя тихо. — Просто и аз съм изморена. Ще ме извините ли?

— Щом настоявате — официално рече той.

Тя кимна хладно към мен и към Джинкс, поклони се към Учителя и излезе, гологлава и без връхна дреха. Не погледна назад. Бях разочарован. Не можех да се надявам, че съм възбудил у нея същото чувство, което тя бе възбудила у мен, не можех да се надявам дори да предизвикам интереса й към един временен последовател. Реших, че преди да приключа взаимоотношенията си с нея, ще я накарам да се заинтересува… Учителя направи две дълги крачки към летящата врата и изрита подпорката, която я държеше отворена. Крилата й се люшнаха и се затвориха. Когато се обърна отново към нас, умората бе изчезнала от лицето и от тялото му, очите му бяха разширени и горяха гневно.

— Как смеете да идвате тук? Как смеете?

Така беше по-добре. Така беше по-естествено.

— Почакайте малко, докторе… — започнах аз.

— Не желая да имам нищо общо с подобни въпроси. За мен този живот е приключен. Приключен, и край. Всички го знаят… всички. Повече няма да лекувам плътта, ще лекувам само духа…

— Я стига си викал, какво се дереш толкова — прекъсна го Джинкс.

— Млък! — срязах го аз. — Виж какво, докторе, няма кого да лекуваш. Само искам да ми дадеш съвет — съвет, за който съм готов да си платя. Много ни трябва адвокат. Не знаем при кого да отидем.

— Как смеете да смущавате медитациите ми с такива детинщини? В телефонния указател на раздела „Адвокати“ е пълно с имена, хиляди имена…

— По дяволите! — викна раздразнено Джинкс.

— Ще млъкнеш ли, ако обичаш! — побързах да поема нещата в свои ръце. — Виж какво, докторе, това не е начин да избереш адвокат.