Уморените коне ги убиват, нали? [bg]

— … съзнанието следователно е единствената основа за убеденост. Разумът се потвърждава сам по себе си. Разсъдъкът открива в себе си онова, което стои над него и е негов източник, но в същото време разкрива и онова, което стои под него и същевременно се явява негова част. Различните нива на съществуването са своего рода излъчване, еманация от…

Усетих, че някой ме докосва по лакътя, и се обърнах — пред мен стоеше най-привлекателната кукла, която някога съм виждал, куклата от безброй сънища — свила устни, вдигнала строго пръст пред тях, за да ни предупреди да не вдигаме никакъв шум, ни подкани да я последваме. Думите, които произнасяше възрастният мъж, сега се превърнаха просто в някакъв шум, в жужене и до мен вече не стигаше нищо понятно. Куклата ни преведе през стаята, където седяха другите, и ни посочи няколко празни места на последния ред до прозорците. Прилепи се към стената, за да ни позволи да минем, както се прави в тесен коридор, и изведнъж аз и тя се намерихме лице срещу лице, тяло срещу тяло, докоснахме се съвсем леко и долових лек полъх от парфюма й, просто полъх от полъх на полъх, който ми беше познат отнякъде, а после забелязах, че не носи никакъв грим и точно поради това лицето й изглежда невероятно бяло. Забелязах, че косата й е черна, синьо-черна. Господи, никога не сте виждали толкова черна коса; всъщност тогава вече разбрах, че не от липсата на грим лицето й изглежда така бяло, а от натрапчивото изобилие на тази черна коса. Останахме така тяло до тяло, загледани един в друг за миг, за частица от мига, но достатъчно дълго, за да се преизпълни моят свят с едно бяло лице и черна коса, о, да, достатъчно дълго. После тя се отмести, аз седнах при Джинкс и когато се огледах отново, куклата беше изчезнала. Беше излязла някъде отляво, през летящата врата, но не я видях, защото стената я закриваше. Явно беше разпоредителка, но се чудех коя ли е, мъчех се да си припомня откъде ми е познат нейният парфюм, за какво ми напомня, питах се коя ли е, какво общо има с тази сбирка и през цялото време се оглеждах да видя дали няма да се върне.

— … но не бива да се разгръща множественото, като се пренебрегва единното, а трябва да се понесе нагоре към божествения източник на битието, чийто поток извира от него. Вие питате: Как да познаем необозримото? Отговарям: Не чрез разума. Задачата на разума е да различава и да определя. Следователно определеното не може да бъде негов обект. Можеш да доловиш безкрайното само чрез по-висша от разсъдъка способност, чрез навлизането в такова състояние, при което преставаш да бъдеш своето определено аз и ти се разкрива божествената същност. Това е екстаз. Това е освобождаването на ума от ограниченията на съзнанието. Схождат си само подобни неща, затова, щом изгубиш собствената си определеност, ставаш едно с безкрайното. Душата ти стига до своето най-просто аз, до божествената си същност и тогава разбираш това единение… тази тъждественост.

Но това блаженство не е трайно. Много рядко можем да се радваме на извисяването над телесните и мирски ограничения. Самият аз съм го изживявал само три пъти досега, а Порфирий11 нито веднъж.