Уморените коне ги убиват, нали? [bg]

Мандън, Кийт — адвокат. Брод 424. 9491

Мандън, Кийт — дом. Айрис 608. ВА 1–9055

— Погледни — посочих му с пръст, — за този ли става въпрос?

— Да.

— Благодаря. — Върнах му указателя.

— Можете да ми изкажете благодарността си по един-единствен начин: никога повече да не стъпвате тук.

Няма, но само до утре вечер, това си помислих. Няма, ако куклата се появи отново. Обърнах се и излязох. Джинкс тръгна след мен. Когато минавахме под свода на външната врата, угасна осветлението във всекидневната, където бяха наредени столовете, още преди да стигнем улицата, угаснаха лампите и в срещуположната стая, а когато наближихме тротоара, изгасна и светлината над табелата в двора. Свихме към центъра.

— Голям си кибритлия — казах на Джинкс. — Трябва да се научиш да общуваш с хората.

— Той е побъркан. Сега можеш да разбереш защо са го оставили на мира.

— Може да не е толкова побъркан, колкото си мислиш.

— Нямам му доверие. Нито пък ще имам доверие на този Мандън.

— Нямаме време да се назлъндисваме. Ще трябва да се задоволим с това, което имаме…

— Какво ще правим сега?

— Ще се опитаме да намерим Мандън, това ще правим.

Изведнъж той ме смушка предупредително, обърнах глава да видя какво има и посегнах към пистолета си в десния заден джоб. Един спортен автомобил, голям, мощен, с изгасени фарове, беше изникнал незабележимо отзад, движеше се бавно близо до бордюра, на метър и половина от нас, и поддържаше нашата скорост. Гюрукът беше свален. Шофираше куклата с бялото лице и черните коси. Усмихнах се вътрешно и оставих пистолета на мира. В крайна сметка не бях сбъркал по отношение на тази бамбина…

— Да ви откарам ли донякъде?

— Чудесно — отговорих и казах на Джинкс: — Хайде.

Тя спря колата, наведе се да отвори вратата и аз влязох. Джинкс се вмъкна до мен, седна и тръшна вратата. Попитах го:

— Удобно ли ти е? Имаш ли достатъчно място?

— Добре съм — отвърна той.

Куклата веднага се усети какво да каже:

— И без туй задната седалка е пълна с боклуци. — Натисна газта и включи фаровете, при което ми се усмихна гузно, защото си даде сметка, че току-що се е издала.

— Много мило от ваша страна — казах аз.

— Нищо не ми струва. Къде да ви оставя?

— При дрогерията, ако нямате нищо против, ще вземем такси… — отговорих, като не свалях поглед от нея, но не се бях вторачил право в лицето й, а към извивката на брадичката й. Тя гледаше напред през стъклото, но знаеше, че я наблюдавам. Все още беше без шапка и без връхна дреха.

— Колата ви е страшна — казах.

— Харесвам си я…

— Много бърза, обзалагам се.

— Сигурно. Не съм правила експерименти.

— Колко сте вдигали най-много с нея?