Уморените коне ги убиват, нали? [bg]

— А сега, приятели мои — рече възрастният човек, — на излизане ще получите от мис Добсън някои нови материали. Разучете ги и медитирайте върху тях. И още нещо, бих искал да не настоявате повече и да не оставяте средства на мис Добсън. Както неведнъж съм ви казвал, ние не събираме волни пожертвования. Ако някога дойде време да имаме нужда от пари, няма да се поколебая и ще ви поискам. Единственото, което желая от вас, е да сте искрени и всеотдайни. Приятели мои, сега съм уморен. Трябва да ме извините. Лека нощ, благодаря ви, че дойдохте…

Той се отдалечи от масата и излезе през страничната врата към задната част на къщата. Хората станаха и започнаха да се придвижват към изхода, някои поединично, други по двама, по трима, хора на средна възраст, но видях и две момиченца, които надали бяха повече от дванайсет-тринайсетгодишни. Все още шумът беше незначителен и никой не говореше. В стаята се чувстваше атмосфера на смиреност и уважение, дори на страхопочитание. Станах, дръпнах Джинкс да ме последва, присъединихме се към множеството и тръгнахме към преддверието. Летящата врата беше разтворена и застопорена, а куклата с бялото лице и черните коси стоеше до нея с куп брошури, които раздаваше една по една. Все още шумът беше незначителен, чуваше се само тътрене на крака и приглушени пожелания за лека нощ. Ние с Джинкс се забавихме, така че да попаднем в края на човешкия поток и да останем последни, но все пак се придвижвахме към вратата, за да не правим впечатление. Досега никой не ни бе обърнал внимание. Най-сетне стигнахме до вратата — последни.

— Лека нощ — ми пожела куклата и ми подаде една брошура. — Лека нощ — повтори тя и подаде на Джинкс още една брошура.

— Лека нощ — отвърнах и се позабавих, докато мъжът и жената пред нас излязат. Когато външната врата се затвори и тримата останахме сами, казах на куклата: — Мога ли да поговоря за малко с доктор Грийн?

— След лекция Учителя не приема никого за разговор по лични въпроси — отговори ми тя учтиво. — Винаги е много уморен.

— Естествено, разбирам. Но е много важно.

— Такива са нарежданията му. За консултация или изобщо за среща винаги можете да го намерите сутрин между десет и дванайсет.

— За съжаление нашият въпрос не търпи отлагане. Жизненоважен е, в противен случай не бих се осмелил да го безпокоя. — Бялото лице и черната коса нямаше да ме спрат, твърдо бях решил да се срещна с него. — Бихте ли го попитали?

— Той ме познава — безцеремонно се обади Джинкс. — Само му кажете, че…

— Убеден съм, няма да ви се разсърди — намесих се бързо и хвърлих предупредителен поглед към Джинкс.

Тя се поколеба, но попита:

— Бихте ли ми казали имената си?

— Казвам се Пол Мърфи — заявих аз, — а това е Джоузеф Стоктън. Но имената ни надали нещо ще му подскажат…