Ханибал - врагът на Рим
- Автор: Кейн Бен
- Серия: Ханибал #1
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546559074
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Ханибал - врагът на Рим». Краткое содержание книги:
Първата грижа на Бостар не беше за него.
— Ранен ли си, генерале?
Гласът на Ханибал беше приглушен.
— Мисля, че не.
„Слава на боговете“, помисли си Бостар. Предпазливо раздвижи ръце и крака и се зарадва, че и той е невредим. Захвърли щита, седна и помогна на Ханибал да направи същото.
Военачалникът изруга. На три крачки от тях лежеше един скутарий. Или поне нещо, което доскоро беше било скутарий. Човекът беше не просто убит, а направо смазан. Бронзовият му шлем изобщо не го беше защитил. Мозъкът му беше размазан по камъните като бяла паста и рязко контрастираше с яркочервената кръв, която се разтичаше от масата безформена тъкан, доскоро била тялото му. От гърба му през туниката стърчаха остри камъни и парчета тухли. Крайниците му бяха огънати под ужасни неестествени ъгли, на много места се виждаха краищата на натрошени кости.
Той беше само първата жертва. Под него камъкът беше оставил диря от унищожение. Бостар никога не беше виждал подобно нещо. Десетки, ако не и повече хора бяха убити. Не просто убити, а направо размазани. Прилоша му и с мъка се сдържа да не повърне.
Гласът на Ханибал го стресна.
— Дължа ти живота си.
Бостар кимна вцепенено.
— Благодаря. Ти си добър войник — рече Ханибал, докато се изправяше. После помогна и на Бостар да се изправи.
В същия миг останалите невредими скутарии на Ханибал се завтекоха към тях. Естествено, атаката беше забавена от дръзкото действие на защитниците. Тревожни въпроси изпълниха въздуха, докато иберийците се уверяваха, че любимият им командир е жив и здрав. Ханибал бързо ги отпрати, вдигна от земята падналия си меч и погледна Бостар.
— Готов ли си да приключим започнатото?
Бостар беше поразен от бързината, с която Ханибал си беше върнал самообладанието. Самият той още беше шокиран, но някак успя да кимне.
— Разбира се.
— Отлично — с усмивка отвърна Ханибал и му даде знак да върви до него.
Бостар вдигна копието си и се подчини. Почти не забеляза доволната усмивка на Малх и отровното изражение на Сафон. Ужасът му беше сменен с възторг, а и можеше да се опита да оправи отношенията с брат си по-късно.
Засега единственото важно беше да следва Ханибал.
Истинският водач.
IX.
Минуций Флак
Недалеч от Капуа, Кампания
Ханон се беше облегнал на стената на кухнята и се любуваше на Елира, която се беше навела над отрупаната с храна маса. Дрехата ѝ се беше повдигнала, разкриваше добре оформените ѝ прасци и се опъваше по закръгления ѝ задник. Елира и Квинт все още бяха любовници, но това не означаваше, че Ханон не може да ѝ се възхищава от разстояние. С тревога беше открил, че Елира е забелязала погледите му и им отвръща подобаващо, но той не можеше да рискува да задълбочи нещата. Новосъздаденото му — и потенциално ценно — приятелство с Квинт беше твърде крехко, за да оцелее при подобно развитие.
След битката при колибата положението му беше станало много по-леко. Фабриций беше силно впечатлен от разказа на Квинт за сблъсъка и доказателствата за него в лицето на двамата ранени пленници. Като награда Ханон беше направен роб от домакинството. Оковите му бяха свалени и му беше позволено да спи в къщата.
Отначало Ханон беше много доволен. С един замах се беше отървал от Агесандър. Две-три седмици по-късно вече не беше толкова сигурен. Реалността на положението му сега изглеждаше още по-сурова, отколкото преди.
Три пъти на ден трябваше да обслужва семейството на масата. Естествено, не му беше позволено да се храни с тях. Виждаше Аврелия и Квинт всеки ден от сутрин до вечер, но не можеше да разговаря с тях, ако наоколо има някой друг. Дори тогава разговорите им бяха кратки. Всичко беше толкова различно от времето, когато бяха заедно в гората. Въпреки наложената дистанция помежду им Ханон изпитваше облекчение, че осезаемата атмосфера на другарство, появила се неотдавна, не беше изчезнала. Редките намигвания на Квинт и срамежливите усмивки на Аврелия озаряваха дните му. Не на последно място беше и Елира, чиято постелка беше на няма и двайсет крачки от неговата на пода на атриума и която не смееше да приближи.
Знаеше, че трябва да е благодарен за положението си. Когато се случваше двамата с Агесандър да се озоват лице в лице, беше абсолютно очевидно, че сицилианецът все още иска да му навреди.
— Татко! — Радостният глас на Аврелия отекна от двора. — Върна се!
Любопитен като всички, Ханон последва останалите роби от кухнята. Очакваше се Фабриций да се прибере най-рано след две седмици.