Ханибал - врагът на Рим

— Хитри копелета — промърмори Бостар. — Не се целят в нас. — Загледа в пълен ужас как пламтящите копия, подобно на убийствени падащи звезди, се понесоха надолу към все още изкачващите се картагенски войници. Поради облаците прах плътните редици до последния момент нямаше да имат представа какво ще им се стовари върху главите. Напълно естествено, фалариките всяха пълен хаос. Практически всяко копие намираше цел и пробиваше щитове и ризници. Ефектът им обаче беше много по-голям. Именно затова защитниците се целеха в неподозиращите войници отзад, помисли си Бостар, когато писъците на ранените достигнаха до него. Копията всяваха ужас у всеки, оказал се на пътя им. И Бостар знаеше много добре защо. Кой би понесъл да гледа как другарите му се превръщат във факли и как плътта цвърчи върху костите? Никакви обучения не можеха да подготвят войниците за подобно нещо.

Цялото настъпление зад него вече беше спряло. Пред очите на Бостар втора вълна копия се понесе надолу. Миг по-късно атаката на картагенците се превърна в бягство. Въпреки виковете на офицерите стотици се обърнаха и си плюха на петите. Тичаха надолу по склона така безогледно, че мнозина падаха и бяха стъпкани от онези зад тях. Войниците от двете страни, които не бяха улучени от вражеския залп, погледнаха назад към своите отстъпващи другари и спряха. После като един се обърнаха и също побягнаха.

Бостар изруга. Моментът беше изгубен. Никой, дори Ханибал, не можеше да промени положението. Той хвана за ръката най-близкия копиеносец.

— Отстъпваме! Подкрепленията ни се оттеглят. Трябва да се спасяваме. Кажи на другите. — Като повтаряше заповедта на всеки войник, покрай когото минаваше, Бостар си проби път до Сафон. Без да подозира за ефекта на стрелбата, брат му се канеше да поведе четирима копиеносци към група зле въоръжени защитници.

— Сафон! — извика Бостар. — Сафон!

Най-сетне брат му го чу.

— Какво?

— Трябва да отстъпим!

Лицето на Сафон се разкриви от гняв.

— Ти си луд! Всеки момент тия курвенски синове ще се пречупят и ще ги спипаме. Победата е в ръцете ни!

— Не е! — изрева Бостар. — Трябва да отстъпим. ВЕДНАГА!

Някои от войниците на Сафон започнаха да се оглеждат нервно.

Сафон изгледа свирепо Бостар, но видя, че брат му е съвсем сериозен. Като викаше окуражително на хората си, той си проби път и излезе от първата редица. С покрити с кръв ръце и лице приличаше на някакво създание от долния свят.

— Напълно ли откачи? — изсъска той. — Врагът най-сетне отстъпва. Още един натиск и ще се пречупят.

— Късно е — отвърна Бостар. — Не видя ли какво направиха шибаните фаларики на войниците зад нас?

Отговорът на Сафон дойде тутакси.

— Не. Гледам напред, а не назад.

Бостар стисна юмруци от косвеното обвинение.

— Е — промърмори той, — тогава ще ти кажа, че цялата ни атака спря.

Сафон оголи зъби.

— И какво от това? Онези безродни псета всеки момент ще подвият опашки и ще побягнат. Така ще заемем позиции зад стените.