За честта на Вор [Shards of Honor - bg]

Той се надигна и зае седнало положение.

— Не зная дали ще мога да си извадя виза за Колония Бета…

— Тази година едва ли ще стане — поклати глава Корделия. — Следващата — също… В момента там всички бараярци се третират като военнопрестъпници. От политическа гледна точка такова вълнение не сме преживявали от години… Всички са опиянени от него, А на теб ти тежи и окупацията на Комар…

— Разбирам — кимна Воркосиган. — Няма да ми позволят да стана дори инструктор по джудо… Да не говорим, че ще ме оставят да си пиша мемоарите…

— В момента едва ли би се спасил от линчуване — отвърна тя, погледна пребледнялото му лице и моментално съжали за думите си. — При всички случаи ще трябва… Ще трябва да се прибера у дома сама… Да се видя с близките си, да обмисля нещата на спокойствие… Може би ще намерим друго решение. А дотогава ще си пишем…

— Да, разбира се…

Той стана и й подаде ръка.

— Къде ще бъдеш след всичко това? — попита Корделия. — Вече си възстановен по длъжност и чин…

— Най-напред ще приключа с мръсната работа тук — махна с ръка по посока на лагера Воркосиган, но очевидно имаше предвид цялата провалена кампания за завладяването на Ескобар. — А после сигурно ще се прибера у дома и ще се напия… Повече не мога да му служа… Разделя ни не само смъртта на сина му, но и онези пет хиляди мъже, които го придружиха в ада… Разделят ни Ворхалас и Готиан…

— Не забравяй загиналите ескобарци, а и немалко бетианци…

— Няма — кимна той и тръгна редом с нея по пътеката. — Имаш ли нужда от нещо в лагера? Погрижих се да разполагате с всичко необходимо, в рамките на нашите възможности, разбира се… Но може да съм пропуснал нещо.

— В лагера всичко е наред, а лично аз не се нуждая от нищо. Чакаме да бъдем транспортирани по домовете си. Не, почакай… Всъщност, искам да ми направиш една услуга…

— Казвай.

— Гробът на лейтенант Розмънт… Така и си остана немаркиран. Може би никога повече няма да се върна тук… Следите от нашия лагер все още личат, би ли накарал хората си да го открият и маркират? Разполагам с данните му, помня ги наизуст…

— Лично ще се погрижа — обеща Воркосиган.

— Почакай малко… — спря тя, вдигна глава към лицето му и протегна ръка. Дланта му беше топла и суха. — Докато все още не сме се върнали под опеката на бедничкия лейтенант Илиан…

Целувката им беше страстна и продължителна. Първата, и затова най-сладката…

— О — простена тя. — Може би допуснахме грешка… Защото много боли, когато спреш…

— Е, тогава… — Ръката му погали златистата й коса, устните им отново се сляха.

— Сър… — обади се лейтенант Илиан, дискретно спрял зад завоя. — Може би забравихте за съвещанието с командния състав?

Воркосиган разхлаби прегръдката си.

— Не, лейтенант — с въздишка отговори той. — Не съм забравил…

— Мога ли да ви поднеса поздравления, сър? — попита младежът и на лицето му се появи широка усмивка.

— Не, лейтенант.

Усмивката моментално се стопи:

— Не… не разбирам, сър…